Постинг
30.08.2011 08:47 -
Бележки под линия Ясен Атанасов за поезията и прозата
Автор: elahikari
Категория: Изкуство
Прочетен: 749 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 30.08.2011 08:48
Прочетен: 749 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 30.08.2011 08:48
Биографията на Ясен Атанасов включва различни квалификации и отличия (културология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", специализация философия и история на изкуството в Милано и културен мениджмънт в Париж, докторант в журналистическия факултет на СУ; носител на наградата на Съюза на българските журналисти за 2007; съосновател на Фондацията за българска литература), няколко книги ("Книга", поезия, "Хтон", проза, "Онези часове до изгрева", технопиеса, "Неща", "Свят за изпиване", роман) и много редакции (колекциите от книги "Америка ХХ", списание "Паралели", тв предаване "Пет по Рихтер").
Ясен обаче работи не само върху собственото си интелектуално развитие, но и за смисъла на десетки знайни и незнайни български поети и писатели. Той е един от основателите на литературното списание "Ах, Мария" от 1990 г., публикувало над 700 автори и превърнало се вече в мит. През 2000 г. събира над 60 български поети, музиканти и театрали в първия фест "Поезия – пърформънс & електронен авангард" в Археологическия музей в София. След дълго прекъсване през 2008 г. Ясен Атанасов подновява фестивала под името "София: Поетики" с поезия, проза, музика, визуални и сценични изкуства. Формулата е публично изпълнение на живо на поетични творби от техните автори и конкурсна част, в която чрез тайно гласуване от страна на публиката се избира победител. От тази година фестивалът ще се състои от Пролетно и Международно издание, като първото през 2012 г. ще е тематично и отворено към всички с цел лансиране на нови имена.
Тези, които четат поезия, не са ли същите, които я произвеждат, тоест ограничен кръг от хора? В списъка на фестивала "София: Поетики" например откриваме повтарящи се имена всяка година?
Ако вие казвате, че това например са 100 човека, аз ще кажа, че твърдото поетично ядро е от около 1000. Аз самият не си падам по твърдите ядра и гилдии. Според мен на този процес трябва да се гледа като на молекула, около която се движат различни частици, а не като на ядро. Другите гравитиращи частици са хора, които правят друго изкуство, но поезията им влияе силно и в някакъв момент се изкушават от текстовете. Има механизми, които увличат и вкарват други хора.
Що се отнася до фестивала – точно това смятам да променя в бъдеще. Понеже много въпроси ми се задават как оформям селекцията, най-просто обяснявам, че аз правя едно обединение между доказали се автори и такива, които ми харесват, които обаче не е задължително да си близки до мен като поетика. Мисля, че хората, които познават добре литературата, имат много реална преценка кой автор е качествен. Аз слагам акцента именно върху тях. За щастие броят на подобни автори се увеличават, появяват се нови и готини имена, като например това на Иван Ланджев.
Все пак какъв е критерият?
Ако зададеш въпрос на един шеф-готвач кое е доброто ястие, той може да тръгне да обяснява вкуса и текстурата с много приказки, но каквото и да каже, това ще са само думи. Всичко е въпрос на усет. Винаги съм казвал, че ако българската литература е имала и има днес проблем, то е, защото в един момент редакторската институция тотално се срина. Срина се втората гледна точка към текста, на познавача. Аз държа да подчертая нефукливо, че съм един от малкото останали познавачи, защото съм чел много и мога да направя сравнение. Паралелно с това върви и един друг процес – на маргинализиране на пишещите. Аз не мисля, че те се капсулират, както се смята. Не съм от онези, които вярват, че чалгата е в гена на българина и си идва на мястото, аз вярвам, че ако затвориш дори и Луи XIV за два месеца в чалга среда, и той ще да превърне своя Версай в софийския "Версай". Така че средата оказва много голямо влияние. В огромната си част обществото маргинализира определени кръгове, като прави това несъзнателно, но има и друга част на идеолози и концептуалисти на българския преход, които съвсем умишлено подменят реалните инфраструктури на човешкото битие от културата с други инфраструктури. Един необразован, неграмотен народ се управлява много по-лесно. Политическата практика например доказва, че колкото по-прости слогани показваш, толкова по-голям успех ще имаш. Но да се върнем към онези, които маргинализират несъзнателно – те го правят по линия на непознаването. В момента, в който са отворени по-силните комуникационни канали към нещо, ефектът е друг. Театърът например е в много добро състояние в момента, защото лицата му имат и други битност – заради телевизионните шоута те са разпознаваеми. Те не могат да се маргинализират, напротив – влизайки в такава индустрия, те стават не по-малки звезди от чалга певиците, т.е. вижда се колко е важна комуникацията.
Възможно ли е това да се случи с поезията?
Защо да не може? Аз се опитвам да направя събитие като "София: Поетики" по-комуникативно. Първата стратегия да бъде един културен продукт успешен е да не си измисляш публика. Има публики, които са много различни – на верни привърженици, на просто любопитни, на изкушени да пишат, на хора, които следят какво се случва, но нямат подобни амбиции, на случайно миналите през това място, на увлечените от трети лица. Тези публики могат някъде да се съвместят, но те са различни и изискват различен подход, в който ти трябва да намериш максимално добрия начин да говориш различно, без това по никакъв начин да не се отразява на качеството. Когато искаш да кажеш нещо и то да бъде чуто, целта е да го кажеш по начин, по който да те разберат. Това не означава, че трябва да говориш с клишета или неинтересно и ако тръгнеш да развиваш някакъв по-сложен концепт, трябва да го обясниш просто и кратко. В момента, в който навървиш разни дитирамби и сложнотии, ти отблъскваш зрителя или читателя, правейки това, за което говориш, неприятно.
За мен е интересно взаимодействието между литературата и обществото в настоящия момент. Важно ми е тази литература да бъде чута – когато можеш да се замислиш, да насочиш към нова насока, ти трябва да направиш всичко възможно това да се случи. Аз не се притеснявам за литературата и може би съм единственият, който не плаче за нея. Тя е едно много жилаво копеле като хлапето на Чарли Чаплин. Аз се притеснявам за онова, което наричам общество, за средата. Всекидневно срещам загубени хора, зомбита, които не искам да гледам най-малкото от егоистични причини – защото не се чувствам добре сред тях. Това е въпрос на житейска позиция – когато не си доволен от нещо, сядаш и си го оправяш сам.
Как съвременната литература ще стигне тези хора?
На "Поетики" са идвали много случайни хора. Миналата година получих всякакви писма. Пишат тези, които не са знаели и са възхитени, че има такова нещо. Но за да го има, трябва да креснеш.
Или да се ориентираме към промяна, например на образа на изпадналия поет?
Кой е любимият поет на българите?
Иван Вазов.
Защо? Не заради слуха как е умрял, а защото е просто един дребен буржоа. Вазов е "перфектният" стихоплетец, него ще го преглътнат за сметка на всякакви други арамии. Реалните в живота страдалци са най-неразбрани, не тези с позата. Такива от масовите поети у нас са Пейчо Славейков и Пейо Яворов. Наскоро умря една от най-големите български поетеси – Мария Вихров, която беше точно такъв човек и която обявиха за клошарка.
Когато ходите при спонсори с молба за помощ, какво отношение срещате?
Аз не ходя по спонсори, пиша им лоши имейли с приложения, след които следват невероятни отговори. Смятам, че потенциалните спонсори в държавата, големите компании трябва да си изберат един ден, една Вартоломеева нощ и да си ликвидират пиарите – това ще помогне изключително много за бизнеса на компаниите, оставете за развитието на културата. Няма по-безумни и абсурдни са отговори! Но мисля, че много скоро ухажването на смислени културни случвания ще се превърне в масов бизнес.
Опитайте се да формулирате голямата цел на фестивала.Ако има голяма цел, тя би била това събитие просто да го има. Това не е просто фестивал, а платформа за създаване на съвременно изкуство – ето я посоката, в която ще се развива. Идеята ми е да продуцирам изкуство. Да изнасям българска литература навън.
Достатъчно качествени ли сме за това?
Абсолютно. Поезията тук е традиционно силна. Допреди пет-шест години имахме проблеми с прозата. Изведнъж, защото природата празно не търпи, се появи една вълна в прозата, за която твърдя безотказно, че е на по-високо ниво от съвременната френска литература. Защо беше проблематично – защото прозата изисква повече време. Поезията е като бебетата – може да се прави лесно, може да се прави трудно, но винаги се прави с удоволствие. Прозата изисква тотално дистанциране от ежедневието и понеже повече от нас, които пишем литературни текстове и иначе си изкарваме хляба като сценаристи, журналисти, адвокати и т.н., намирахме проблем да осъвместим дневния език на ежедневието с художествения. Те, разбира се, си взаимодействат, но трябва да бъдат тотално разграничени, което изисква друг тип време.
Същевременно с трудностите по рафтовете в книжарниците е пълно с нови български книги, половината от които, да бъдем честни, не е трябвало да се печатат...
Да, защото схемата е сбъркана. Ето това е големият проблем на литературните играчи – за огромна част от тях с малки изключения първият критерий е познанството. Заради мисленето "аз препоръчвам своя приятел, независимо какво е направил той" не може например да се развие представянето на България навън, защото и там нещата са на строго капиталистически принцип – т.е. търсят се печеливши автори. По презумпция е ясно, че един интелектуален автор от България, както и такъв от Патагония, няма да има пазарен успех. Какво правят западните издатели – те търсят субсидии. Да речем, в Холандия имат субсидия да преведат трима автори годишно от редки езици и различни места. Те си казват: "Я да видим какво да вземем от България. Георги Господинов – а, но него го издавахме миналата година, трябва друг, но кой?" И така някой трябва да им препоръча – институти, културната общност, но ние нямаме подобна организация, впрочем единствената бивша соцстрана с подобна липса. Е, тогава някой трябва да се заеме да го прави, но качествено. Аз смятам, че "Поетиките" могат да се занимават с това – износ на българска литература, без да се подбират авторите, с които си пием питиетата.
Вие очевидно вярвате в литературните четения, но по време на подобни събития всъщност почти никой не слуша.
Така е, особено когато става дума за провеждане на събитие в заведение. Дори колкото по-малко е мястото, толкова повече хората говорят помежду си. Я да ги видя на "Поетиките" с голямата си сцена могат ли да не слушат и ще си говорят ли? Това е начинът. Поезията не е само интимно преживяване, има най-различни поезии – за война, за мир, за секс, за пазаруване, но начинът да привлечеш вниманието е този. Всъщност идеята за раждането на фестивала беше тази – да бъдат тотална контратеза на досадните четения, където отбиваме номера, авторите да четат своите неща, а не да канят актьори, и по този начин да се избегне анонимността – още един проблем на нашата литература. Те трябва да застанат пред максимално широка публика с лицата си, която да види как изглежда този човек, притеснява ли се, просто да го усетят, защото авторът и текстът са като сиамски близнаци, те са неделими.
Нуждае ли се поезията от осъвременено представяне?
Самите технологии я принуждават. Не знам чия беше идеята с издаването на книга с SMS поезия, но тя показа как една технология, която те принуждава да бъдеш кратък, как те кара да бъдеш и поет. Защо? Какво е поезията – нещо, което синтезира в кратка форма света, компресира го. Точно по тази причина се родее с дълбоки, антологични характеристики с новината. Поезията е сестра на новината, те трябва да бъдат кратки. Просто едната претендира за яснота, другата - за върховна яснота, която обаче е завоалирана. Точно както едно време се водеха дългите дебати – ще убие ли интернет литературата. Всички се оплакват, мрънкат. Ако нещо застрашаваше литературата, това беше глобалното насилие на визуалния код. Напротив, интернет помага на литературата по простата причина, че за да присъства човек в пространството, той трябва да може да чете и пише. Литературата губеше читатели заради хората, които ги мързеше да четат и пишат. Сега какво се получава – интернет е тиранин, който кара всички да го правят. Оказа се, че той работи добре за литературата.
Има ли опасност обаче свободата и бързината, която предлагат технологията и интернет, да превърнат писането в графомания?
Тя е в големи количества, да. Но не може да има хубава литература, ако няма страшно много графомания. Трябва да има производство. По някакъв начин лошата литература предпоставя добрата. По същия начин, по който добрата литература по света трябва да пробие с автори, а не с автор.
С какво е ценна наградата на публиката на фестивала?
Точно това, което обяснявам, когато обявявам наградата – че тя не е за най-добър поет, а за присъствие и комуникация с публиката, най-добро представяне. Едно стихотворение, написано на хартия, и едно стихотворение, изпълнено от автора, същото произведение, прочетено от актьор – това са три различни произведения.
Намирате ли някакви общи теми в новите произведения, какво вълнува авторите?
Не във всички, но в много виждам нещо, което ми харесва – един неоромантизъм, нещо детско в най-добрия и несладникав смисъл на думата, незащитено, което е готово веднага да тръгне да воюва. Моята лична усещане за поезия – детската тотална откровеност и несрамуването от желанието за война, да проявиш слабост и непритеснение от силата.
Кажете няколко актуални имена, на които симпатизирате.
Първо, няма да е честно. Второ, нямам любим български автор, защото не правя разграничение между български и чужди автори. Никога не съм гледал на нашата литература като обособена. Ако по някакъв начин нещо може да говори за вкусовете ми, ще кажа, че миналата година накуп влязоха трима млади поети и това бяха Иван Димитров, Иван Ланджев и Ясен Василев.
"София: Поетики" бе на 27 август от 16:00 ч., Борисовата градина, Езерото с лилиите и на 28 август от 19:00 ч. в клуб "Петното на Роршах" (ул. "Христо Белчев" 8А), където е връчена наградата на победителя, имаше самостоятелно четене на чуждестранните гости на фестивала и афтърпарти с Yves O от Dauhaus
Ясен обаче работи не само върху собственото си интелектуално развитие, но и за смисъла на десетки знайни и незнайни български поети и писатели. Той е един от основателите на литературното списание "Ах, Мария" от 1990 г., публикувало над 700 автори и превърнало се вече в мит. През 2000 г. събира над 60 български поети, музиканти и театрали в първия фест "Поезия – пърформънс & електронен авангард" в Археологическия музей в София. След дълго прекъсване през 2008 г. Ясен Атанасов подновява фестивала под името "София: Поетики" с поезия, проза, музика, визуални и сценични изкуства. Формулата е публично изпълнение на живо на поетични творби от техните автори и конкурсна част, в която чрез тайно гласуване от страна на публиката се избира победител. От тази година фестивалът ще се състои от Пролетно и Международно издание, като първото през 2012 г. ще е тематично и отворено към всички с цел лансиране на нови имена.
Тези, които четат поезия, не са ли същите, които я произвеждат, тоест ограничен кръг от хора? В списъка на фестивала "София: Поетики" например откриваме повтарящи се имена всяка година?
Ако вие казвате, че това например са 100 човека, аз ще кажа, че твърдото поетично ядро е от около 1000. Аз самият не си падам по твърдите ядра и гилдии. Според мен на този процес трябва да се гледа като на молекула, около която се движат различни частици, а не като на ядро. Другите гравитиращи частици са хора, които правят друго изкуство, но поезията им влияе силно и в някакъв момент се изкушават от текстовете. Има механизми, които увличат и вкарват други хора.
Що се отнася до фестивала – точно това смятам да променя в бъдеще. Понеже много въпроси ми се задават как оформям селекцията, най-просто обяснявам, че аз правя едно обединение между доказали се автори и такива, които ми харесват, които обаче не е задължително да си близки до мен като поетика. Мисля, че хората, които познават добре литературата, имат много реална преценка кой автор е качествен. Аз слагам акцента именно върху тях. За щастие броят на подобни автори се увеличават, появяват се нови и готини имена, като например това на Иван Ланджев.
Все пак какъв е критерият?
Ако зададеш въпрос на един шеф-готвач кое е доброто ястие, той може да тръгне да обяснява вкуса и текстурата с много приказки, но каквото и да каже, това ще са само думи. Всичко е въпрос на усет. Винаги съм казвал, че ако българската литература е имала и има днес проблем, то е, защото в един момент редакторската институция тотално се срина. Срина се втората гледна точка към текста, на познавача. Аз държа да подчертая нефукливо, че съм един от малкото останали познавачи, защото съм чел много и мога да направя сравнение. Паралелно с това върви и един друг процес – на маргинализиране на пишещите. Аз не мисля, че те се капсулират, както се смята. Не съм от онези, които вярват, че чалгата е в гена на българина и си идва на мястото, аз вярвам, че ако затвориш дори и Луи XIV за два месеца в чалга среда, и той ще да превърне своя Версай в софийския "Версай". Така че средата оказва много голямо влияние. В огромната си част обществото маргинализира определени кръгове, като прави това несъзнателно, но има и друга част на идеолози и концептуалисти на българския преход, които съвсем умишлено подменят реалните инфраструктури на човешкото битие от културата с други инфраструктури. Един необразован, неграмотен народ се управлява много по-лесно. Политическата практика например доказва, че колкото по-прости слогани показваш, толкова по-голям успех ще имаш. Но да се върнем към онези, които маргинализират несъзнателно – те го правят по линия на непознаването. В момента, в който са отворени по-силните комуникационни канали към нещо, ефектът е друг. Театърът например е в много добро състояние в момента, защото лицата му имат и други битност – заради телевизионните шоута те са разпознаваеми. Те не могат да се маргинализират, напротив – влизайки в такава индустрия, те стават не по-малки звезди от чалга певиците, т.е. вижда се колко е важна комуникацията.
 |
Фотограф: Цветелина Белутова |
Възможно ли е това да се случи с поезията?
Защо да не може? Аз се опитвам да направя събитие като "София: Поетики" по-комуникативно. Първата стратегия да бъде един културен продукт успешен е да не си измисляш публика. Има публики, които са много различни – на верни привърженици, на просто любопитни, на изкушени да пишат, на хора, които следят какво се случва, но нямат подобни амбиции, на случайно миналите през това място, на увлечените от трети лица. Тези публики могат някъде да се съвместят, но те са различни и изискват различен подход, в който ти трябва да намериш максимално добрия начин да говориш различно, без това по никакъв начин да не се отразява на качеството. Когато искаш да кажеш нещо и то да бъде чуто, целта е да го кажеш по начин, по който да те разберат. Това не означава, че трябва да говориш с клишета или неинтересно и ако тръгнеш да развиваш някакъв по-сложен концепт, трябва да го обясниш просто и кратко. В момента, в който навървиш разни дитирамби и сложнотии, ти отблъскваш зрителя или читателя, правейки това, за което говориш, неприятно.
За мен е интересно взаимодействието между литературата и обществото в настоящия момент. Важно ми е тази литература да бъде чута – когато можеш да се замислиш, да насочиш към нова насока, ти трябва да направиш всичко възможно това да се случи. Аз не се притеснявам за литературата и може би съм единственият, който не плаче за нея. Тя е едно много жилаво копеле като хлапето на Чарли Чаплин. Аз се притеснявам за онова, което наричам общество, за средата. Всекидневно срещам загубени хора, зомбита, които не искам да гледам най-малкото от егоистични причини – защото не се чувствам добре сред тях. Това е въпрос на житейска позиция – когато не си доволен от нещо, сядаш и си го оправяш сам.
Как съвременната литература ще стигне тези хора?
На "Поетики" са идвали много случайни хора. Миналата година получих всякакви писма. Пишат тези, които не са знаели и са възхитени, че има такова нещо. Но за да го има, трябва да креснеш.
Или да се ориентираме към промяна, например на образа на изпадналия поет?
Кой е любимият поет на българите?
Иван Вазов.
Защо? Не заради слуха как е умрял, а защото е просто един дребен буржоа. Вазов е "перфектният" стихоплетец, него ще го преглътнат за сметка на всякакви други арамии. Реалните в живота страдалци са най-неразбрани, не тези с позата. Такива от масовите поети у нас са Пейчо Славейков и Пейо Яворов. Наскоро умря една от най-големите български поетеси – Мария Вихров, която беше точно такъв човек и която обявиха за клошарка.
Когато ходите при спонсори с молба за помощ, какво отношение срещате?
Аз не ходя по спонсори, пиша им лоши имейли с приложения, след които следват невероятни отговори. Смятам, че потенциалните спонсори в държавата, големите компании трябва да си изберат един ден, една Вартоломеева нощ и да си ликвидират пиарите – това ще помогне изключително много за бизнеса на компаниите, оставете за развитието на културата. Няма по-безумни и абсурдни са отговори! Но мисля, че много скоро ухажването на смислени културни случвания ще се превърне в масов бизнес.
Опитайте се да формулирате голямата цел на фестивала.Ако има голяма цел, тя би била това събитие просто да го има. Това не е просто фестивал, а платформа за създаване на съвременно изкуство – ето я посоката, в която ще се развива. Идеята ми е да продуцирам изкуство. Да изнасям българска литература навън.
Достатъчно качествени ли сме за това?
Абсолютно. Поезията тук е традиционно силна. Допреди пет-шест години имахме проблеми с прозата. Изведнъж, защото природата празно не търпи, се появи една вълна в прозата, за която твърдя безотказно, че е на по-високо ниво от съвременната френска литература. Защо беше проблематично – защото прозата изисква повече време. Поезията е като бебетата – може да се прави лесно, може да се прави трудно, но винаги се прави с удоволствие. Прозата изисква тотално дистанциране от ежедневието и понеже повече от нас, които пишем литературни текстове и иначе си изкарваме хляба като сценаристи, журналисти, адвокати и т.н., намирахме проблем да осъвместим дневния език на ежедневието с художествения. Те, разбира се, си взаимодействат, но трябва да бъдат тотално разграничени, което изисква друг тип време.
Същевременно с трудностите по рафтовете в книжарниците е пълно с нови български книги, половината от които, да бъдем честни, не е трябвало да се печатат...
Да, защото схемата е сбъркана. Ето това е големият проблем на литературните играчи – за огромна част от тях с малки изключения първият критерий е познанството. Заради мисленето "аз препоръчвам своя приятел, независимо какво е направил той" не може например да се развие представянето на България навън, защото и там нещата са на строго капиталистически принцип – т.е. търсят се печеливши автори. По презумпция е ясно, че един интелектуален автор от България, както и такъв от Патагония, няма да има пазарен успех. Какво правят западните издатели – те търсят субсидии. Да речем, в Холандия имат субсидия да преведат трима автори годишно от редки езици и различни места. Те си казват: "Я да видим какво да вземем от България. Георги Господинов – а, но него го издавахме миналата година, трябва друг, но кой?" И така някой трябва да им препоръча – институти, културната общност, но ние нямаме подобна организация, впрочем единствената бивша соцстрана с подобна липса. Е, тогава някой трябва да се заеме да го прави, но качествено. Аз смятам, че "Поетиките" могат да се занимават с това – износ на българска литература, без да се подбират авторите, с които си пием питиетата.
Вие очевидно вярвате в литературните четения, но по време на подобни събития всъщност почти никой не слуша.
Така е, особено когато става дума за провеждане на събитие в заведение. Дори колкото по-малко е мястото, толкова повече хората говорят помежду си. Я да ги видя на "Поетиките" с голямата си сцена могат ли да не слушат и ще си говорят ли? Това е начинът. Поезията не е само интимно преживяване, има най-различни поезии – за война, за мир, за секс, за пазаруване, но начинът да привлечеш вниманието е този. Всъщност идеята за раждането на фестивала беше тази – да бъдат тотална контратеза на досадните четения, където отбиваме номера, авторите да четат своите неща, а не да канят актьори, и по този начин да се избегне анонимността – още един проблем на нашата литература. Те трябва да застанат пред максимално широка публика с лицата си, която да види как изглежда този човек, притеснява ли се, просто да го усетят, защото авторът и текстът са като сиамски близнаци, те са неделими.
Нуждае ли се поезията от осъвременено представяне?
Самите технологии я принуждават. Не знам чия беше идеята с издаването на книга с SMS поезия, но тя показа как една технология, която те принуждава да бъдеш кратък, как те кара да бъдеш и поет. Защо? Какво е поезията – нещо, което синтезира в кратка форма света, компресира го. Точно по тази причина се родее с дълбоки, антологични характеристики с новината. Поезията е сестра на новината, те трябва да бъдат кратки. Просто едната претендира за яснота, другата - за върховна яснота, която обаче е завоалирана. Точно както едно време се водеха дългите дебати – ще убие ли интернет литературата. Всички се оплакват, мрънкат. Ако нещо застрашаваше литературата, това беше глобалното насилие на визуалния код. Напротив, интернет помага на литературата по простата причина, че за да присъства човек в пространството, той трябва да може да чете и пише. Литературата губеше читатели заради хората, които ги мързеше да четат и пишат. Сега какво се получава – интернет е тиранин, който кара всички да го правят. Оказа се, че той работи добре за литературата.
Има ли опасност обаче свободата и бързината, която предлагат технологията и интернет, да превърнат писането в графомания?
Тя е в големи количества, да. Но не може да има хубава литература, ако няма страшно много графомания. Трябва да има производство. По някакъв начин лошата литература предпоставя добрата. По същия начин, по който добрата литература по света трябва да пробие с автори, а не с автор.
С какво е ценна наградата на публиката на фестивала?
Точно това, което обяснявам, когато обявявам наградата – че тя не е за най-добър поет, а за присъствие и комуникация с публиката, най-добро представяне. Едно стихотворение, написано на хартия, и едно стихотворение, изпълнено от автора, същото произведение, прочетено от актьор – това са три различни произведения.
Намирате ли някакви общи теми в новите произведения, какво вълнува авторите?
Не във всички, но в много виждам нещо, което ми харесва – един неоромантизъм, нещо детско в най-добрия и несладникав смисъл на думата, незащитено, което е готово веднага да тръгне да воюва. Моята лична усещане за поезия – детската тотална откровеност и несрамуването от желанието за война, да проявиш слабост и непритеснение от силата.
Кажете няколко актуални имена, на които симпатизирате.
Първо, няма да е честно. Второ, нямам любим български автор, защото не правя разграничение между български и чужди автори. Никога не съм гледал на нашата литература като обособена. Ако по някакъв начин нещо може да говори за вкусовете ми, ще кажа, че миналата година накуп влязоха трима млади поети и това бяха Иван Димитров, Иван Ланджев и Ясен Василев.
"София: Поетики" бе на 27 август от 16:00 ч., Борисовата градина, Езерото с лилиите и на 28 август от 19:00 ч. в клуб "Петното на Роршах" (ул. "Христо Белчев" 8А), където е връчена наградата на победителя, имаше самостоятелно четене на чуждестранните гости на фестивала и афтърпарти с Yves O от Dauhaus
Няма коментари
Търсене
