GroЯansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Кой съм? И къде съм? "Ние сме едно голямо семейство, но всеки е сам", пише в редакционния ни блог Гергана Балева. Нашата бивша стажантка говори с много болка от името на своите връстници - младите българи, пръснати по света.  

 

Живеем в объркани времена...

Нашето поколение беше свидетел в какво имаха право да вярват родителите ни и как като пясъчен замък рухна политическата система, в която бе минал целият им живот. Сами малко успяхме да видим от тази действителност:

Видяхме как се марширува под строй на 1-ви май и на 9-ти септември и как усмихнати хора с карамфили в ръце махат на самодържеца, застанал горе. Научихме се да разпознаваме героите на труда, гледащи ни от черно-белите снимки навред около нас. Научиха ни да не разказваме политически вицове в училище, защото това можеше да струва бъдещето не само на нашите родители, но и нашето собствено.

Bildunterschrift: GroЯansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:  Хора без корени

Разпиляхме се...

Носехме тъмносини униформи от евтино сукно и косите ни бяха късо подстригани, защото Партията виждаше в нас не деца, а пионери и комсомолци. Научихме се да предаваме другия, защото учителите ни хвалеха за това. Официално повтаряхме, че всичко лошо идва от Запада, но пък най-вкусните лакомства и най-красивите дрешки мама ни носеше тъкмо от Швейцария.

Разпиляхме се много млади като цветен прашец във всички посоки на света. Живеем живота си далеч от майки и бащи, нашите деца израстват без баба и дядо, а един ден, когато родителите ни грохнат и вече не се справят сами, няма да можем да бъдем до тях.

Нямаме корени и Родината вече е чужда за нас. Ние сме едно голямо семейство, но всеки е сам. Нашите приятели са като звезди в облачна нощ: въпреки че не ги виждаме, знаем че са някъде там, макар и много далеч. Рождени дни, Коледа и Великден празнуваме пред камерите в Скайп.

Най-вкусните и ароматни гозби от детството вече не можем да помиришем и опитаме. Само през май, щом цъфнат липите, затваряме за кратко очи, за да се пренесем при баба и дядо и да се почустваме отново обичани.

Някога си мислехме, че всичко е временно, че до няколко години, пет или шест, ще се върнем със западните си дипломи, че с набрания опит ще спомогнем за нещо добро. Днес никой вече не вярва в това. У дома корупцията вилнее, мафията управлява, полицията се страхува, а законодателството отдавна е в отпуска. Всичко напомня на евтин, но тъжен фарс.

Да загърбиш дома си

Bildunterschrift: GroЯansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:  Последно сбогом

Мила и Златко построиха къщата, за която винаги са мечтали, сами със собствените си ръце и душа, но не издържаха и обърнаха гръб на мечтания дом. Днес живеят в Лондон и плащат огромен наем за малко и шумно жилище. Дъщеря им вече не може да говори с дядо си, защото не разбира езика му.

Когато майка й за втори път по спешност постъпи в болница, Мила не можа да бъде до нея, видя я едва на гробищата, преди да спуснат ковчега й.

Ива и Петър имаха хубава работа, радваха се на уважение и обич, но тъй и не свикнаха с беззаконието и заминаха. Днес Ива продава цветя на един берлински пазар, а талантливият илюстратор Петър работи на строеж и бърка цимент. Въпреки това и двамата казват, без да се замислят дори за секунда: “Ние сме добре!”

Живеем действително в объркани времена...

 

 

Автор: Г. Балева,

Какво свързва българите в чужбина? По какво си приличат? По дрехите, очите, ръцете? По езика, на който мълчат? Поетично по темата днес в редакционния ни блог пише Мария Илчева:

През януари не сме знаели, че съществуваме.

През февруари не сме разбрали, че сме се срещнали. На чаша вино на Трифон Зарезан.

През март се познаваме. По конците на ръцете. Не се поздравяваме, правим се на разсеяни.

През април ще знаем къде сме били, когато са разцъфвали дърветата. Ще гледаме самодоволно другите. Само ние ще знаем. Кой е накачил конците по клоните.

Ще си приличаме, но ще мълчим...

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: "Белегът" по ръцете ни
През май ще се сближим. По спомена. За 24 май и буквите. За връзките, манифестациите и другарките. Клас равнис, ноктите и кърпата.

През юни ще презираме лятото. Германското. Ще броим облаци вместо овце. Ще ни мокри един и същ дъжд. Който ще опушваме със скарата. В очакване на юли.

През юли ще си допаднем - покрай мечтите. За истинското. Предстоящото. Идния месец у дома. Истинско само в мечтите и спомена. Разочароващо, щом стане реалност. За жалост?

През август ще се засечем на летището. Ще запечатаме образите. За да се разпознаваме и в града. И не само през март. Или за да мълчим. Когато се видим. За да не се разпознаваме по езика, който ни свързва.

През септември ще си приличаме. По завръщането. По носталгията. По опушените лица. По куфарите, пълни с луканка, лютеница и ракия. Сусамки, вафли, джунджурийки. Паралели, Дневник, Труд. Наблъскани в ръчния багаж. До родните солети.

През октомври ще потънем в есента. Може би няма да се срещнем. От понеделник до събота. На седмия ден – вероятно. Друг няма да има. Освен нас. По улиците. Които тук не се будят. Не и в неделя!

Ще се срещнем, ще се усетим...

През ноември ще бързаме. Да догоним деня. По светло да сме вкъщи. Да включим мрежата. Световната. На чашка вино и... Наздраве от екрана! Безплатно е. Че друго трябва ли ни? През ноември?

През декември ще се улучим по опашките. В магазина. Турския. Ще се познаем по корите за баница, червените чушки и сиренето. Ще се усетим по миризмата. На баница, чушки и кисело зеле. Ще се срещнем на свещи. В гръцката църква. Ще се подминем. За да разпознаем лицата си през следващия януари. И да търсим "белега" по ръцете си. През новия март.



Автор: Мария Илчева

По тази тема написах стихотворението "Пишете ме "БГ - бегал!"...

Този пост някъде го четох. Като отговор на него:

http://saphir.blog.bg/lifestyle/2011/04/02/da-se-poznavat-dvata-kraia-e-jiteisko-predimstvo.721456

http://saphir.blog.bg/lifestyle/2011/04/17/pod-striahata-na-tialo-duh-dusha.731210