Добре позната е доктрината, която в така наречената йерархия на социалните явления поставя икономическите като база и първооснова на останалите, тъй като за социалният организъм те са както хранителните функции за индивидуалния.
Ще представя на вниманието на читателя някои точки, свързани с това, как и по какъв начин срещаме така позната разлика между потребителната стойност и разменна стойност в сфери, които не са чисто икономически, и как това спомага за деградацията и нравствеността в изкуството. Всеки, който поне е разлиствал учебник по политическа икономия, познава разликата, установена между вътрешната полезност на една вещ и разменната й стойност, която пък се регулира от прословутия закон за търсенето и предлагането. Всички знаят, че при най-полезните неща - въздуха, водата, светлината и т.н. може да се стигне до там, че да нямат никаква цена или разменна стойност - поне на пръв поглед, че един диамант се плаща по-скъпо от много неща, същностно по - полезни от него.
Гореизложените понятия се употребяват често, но мисля, че не винаги се оценяват цялата им важност и мащабът, в който се прилагат. Оценяването на чисто разменната стойност, приложено към човешкият труд и към самият човек, превърнат следователно в чиста стока, е най-отблъскващият белег на социално-икономическият режим, който понасяме.

И това оценяване - /на чисто разменната стойност/ се простира върху морала, литературата, науката, изкуството, като поражда най-отвратителния и неплодоносен мандаринизъм, истинският меркантилен материализъм. Човешката личност се измерва с прословутата разменна стойност.

Ако някой сравни две тела, от които едното е с температура 2 градуса, а другото е 1 градус, и каже, че първото е два пъти по-топло от второто, ще допусне толкова груба грешка, че сигурно няма ученик който би изпаднал в нея. Тя би се породила от това, че се взема за абсолютна точка за сравнение, като че ли е показател за пълна липса на вътрешно топлинно молекулярно движение, нулата от скалата на термометъра, която е показател само за температурата на замръзване на водата. С известна точност е определена т.нар. абсолютна нула, т.е. онази точка, недостижима в действителността, която е граница за понижението на температурата там, където спира всяко топлинно движение, и тя е 272 градуса под нулата по Целзий. Ако вземем тази точка за сравнение, излиза, че телата, респективно с 1 и 2 са на 273 и 274 над абсолютната нула.

Подобна грешка допускат онези, които измерват стойността на човека, на човешката личност от нулата на нашата социална скала в един или друг ред. Всекидневно може да се чуе, че Едикойси е хиляда пъти по-ценен от Едикойси, че между този учен човек и слугата му има такава разлика, каквата разлика има между слугата и орангутана. А могат да се чуят и други подобни жестоки съждения, които в неосъзнатата си простота разкриват едно дълбоко извратено обществено мнение.

Ако може да се прецени разликата между човешките индивиди, като се вземе за единици мярка абсолютната стойност на човека, щеше със сигурност да се види, че тази разлика е само в едно малко деление. Разбира се, обикновено такива разлики са качествени, а не количествени. Така, както не оценяваме стойността на въздуха или на здравето, докато не започнем да се задушаваме, или докато не заболеем, така, когато преценяваме един човек, често заравяме в твърдата почва на нашето същество, това, което е общо за всички ни - човещината, истинската човещина, качеството да бъдеш човек.

Правени са хиляди опити да се изчисли с известна точност икономическата стойност на човешкия труд. Към него находчиво е прилагана формулата за механичната работа - половината от продукта на масата по квадрата на скоростта, но трябва да се признае, че човешката воля и енергия и до днес са неизмерими величини. За човешкият труд няма друга мярка освен стойността на извършваната работа, а тработата рядко е продукт, който може да се измери. И става така, че съвременното капиталистическо развитие, презирайки абсолютната стойност на труда, а наред с това и на човека, е създало огромни разлики при точната им оценка. Това, което някои наричат индивидуализъм, произтича от абсолютното презрение именно към корена и основата на всяка индивидуалност, към специфично човешкият характер на човека, към това, което е общо за всички ни, към човещината. Нещастниците, които не стигат до нулата на скалата, са третирани като отрицателни величини, оснавени да умрат от глад и им се отрича човешкото достойнство. Опитвам се тук да посоча нравствения ефект, който по необходимост произтича от този начин на виждане на нещата. Като естествен и зрял плод на тази концепция и на произлизащите от нея схващания се получава затъмняване на идеята и чувството за човешко достойнство. Не е достатъчно да бъдеш човек, цялостен и съвъшен човек, необходимо е да се отличаваш, трябва да се изкачиш възможно най-високо от нулата на скалата и да се качиш по какъвто и да е начин. Трябва да придобиеш социална разменна стойност. И в тази ожесточена борба да достигнем висотата по какъвто и да е начин и облягайки се на чужд гръб, ни подтиква не любовта към висотата, а ужасът от бездната, страшното видение на света на деградацията и мизерията. Не можеш да се стремиш към славата, когато трепериш пред ада, а съвременният ад е бедността.

най-нехуманната констатация, правена някога. Налагана като мяра, чрез глад и унижения!
Убедена съм, че има друг път, не успявам да намеря Началото му!:)

СТРАХЪТ е най-големия грях...