Южното Средиземноморие и Африка още от епохата на френската колониална империя са смятани за неприкосновена зона на влияние на Франция. 50 години след деколонизацията ставаме свидетели на завръщането на Франция към политиката на активна военна намеса във вътрешните работи на държавите от региона. Франция, заедно с Великобритания, инициира военната операция в небето над Либия, която трябваше да защити цивилното население в районите, които се противопоставиха на управлението на Муамар Кадафи.

Паралелно с това на 4 април в Кот д’Ивоар френската авиация подкрепи силите, които щурмуваха двореца на бившия президент Лоран Гбагбо, който отказа да отстъпи властта на новоизбрания държавен глава Аласан Уатара, признат от международната общност по настояване на Париж. Въпреки че операциите в Либия и в Кот д’Ивоар се извършват в изпълнение на резолюции на Съвета за сигурност на ООН, това беше първи случай на намеса на военни контингенти, действащи от името на международната общност, в гражданска война за гарантиране победата на една от страните.

„Африканското настъпление” на Никола Саркози се подхранва от надеждата за успех в ограничени конфликти с голям международен отзвук само година преди президентските избори през 2012 година. Не трябва да се забравя, че първият дипломатически успех на Саркози беше пускането от либийския затвор на българските медицински сестри, а условията на тяхното освобождаване предизвикаха много въпроси във Франция. Също както стабилните връзки с авторитарните лидери на Египет и Тунис, активно участващи в една от любимите инициативи на Саркози – Съюза за Средиземноморието, отношенията с Кадафи съответстваха на общия курс на сътрудничество и стабилност в региона.

С началото на арабските революции топлите лични отношения, свързващи Париж с обкръжението на сваления тунизийски президент Бен Али, струваха поста на външния министър Мишел Алио Мари.

Съвпадението във времето на двете военни акции по инициатива и с активното участие на Франция не трябва да се разглежда единствено в контекста на неотложните политически задачи на приключващия президентски мандат. Двете практически едновременни военни операции на Франция в Африка може да означават началото на нов етап в нейната глобална политика, която има собствен ритъм. Въпросът не е толкова в това, че интервенционизмът на Саркози в по-голяма степен отговаря на неговия личен темперамент и на актуални електорални интереси. По парадоксален начин това се вписва по-органично в продължителната традиция на дипломацията на Петата република, отколкото предишната по-малко амбициозна политика под лозунга „Помощ, но без намеса”, която беше констатация на ограничените възможности на Франция в бившата неприкосновена зона на нейното влияние.

За пореден път Франция се ръководи от потребността да потвърди ролята си на държава с глобална отговорност. Акцентът върху глобалните проблеми на външната политика е усилен и от обстоятелството, че френският президент в момента в председател на Г-8 и на Г-20.

Важно е да се отбележи, че международните трансформации през последните години накараха Европа да се замисли за новото разпределение на силите и за своите способности да се противопостави на специфичните предизвикателства и заплахи, идващи преди всичко от нейния нестабилен южен съсед – Либия. Отстрани изглежда, че събитията се вписват в курса „Европа се завръща”. Напълно е възможно либийската криза, вписана в тревожния контекст на арабските революции, да е била смятана за възможност при една успешна военна операция да се промени създалият се образ на застаряваща Европа, неспособна да се противопостави на нашествието на гладните и решителни арабски младежи.

Създава се впечатлението, че Франция се стреми да напомни, че толерантността на европейците не е следствие от тяхната слабост, а се диктува от защитата на правата на човека, които те са решени да отстояват и в Южното Средиземноморие. В Париж едва ли са се съмнявали в бързия успех в Либия, имайки предвид стремителното падане на авторитарните режими в Тунис и Египет.

Достигането до продължителен конфликт в Кот д’Ивоар можеше да доведе до повторение на сценария в Руанда и намесата на френската военна авиация трябваше да ускори развръзката. В същото време участието в продължителен въоръжен конфликт противоречи на интересите на Франция. Упоритостта на Кадафи, който отстоява властта си в Либия, заплашва да усложни дипломацията на Саркози. В същото време победа и в двата случая би потвърдила военнополитическата роля на Франция в бившата неприкосновена зона на френско влияние. На 11 април победният щурм на резиденцията на Гбагбо и неговото пленяване от френските въоръжени сили сложиха край на съпротивата на непризнатия президент на Кот д’Ивоар. Междувременно засега не се вижда краят на операцията в Либия.

Африканският съюз отмени санкциите срещу Кот Д'Ивоар, наложени в началото на декември. На заседанието си в Адис Абеба организацията приветства уреждането на политическата криза и отмени решението за изключването на Кот Д'Ивоар от своите редици.