Трябва да се отбележи, че за Хаджийски, както и за всеки разумен човек, български народ не означава непременно "българска кръв", както и оптимизмът съвсем не означава, че светлото бъдеще трябва да се плати с чужда.

"Оптимистична теория за нашия народ" е най-известната работа на Иван Хаджийски. Първоначално това е заглавие на статия от 1938 г., публикувана в сп. "Философски преглед". По-късно така се озаглавява посмъртно издадена книга, в която се редят работи за българския народ и неговите невинаги героични добродетели. И в най-тежки времена те са го пазeли, както пазят и всеки народ: оцелявал е с еснафска пестеливост, упорит труд, битов морал, презрение и насмешка към модите, доверие в най-близките и т.н. Това се доразвива в тритомника "Бит и душевност на българския народ"; ръкописа на третия том редник Хаджийски оставя за съхранение в щаба на армията, където служи като кореспондент. В докладна до министъра на отбраната, с която иска да бъде преместен на фронта, той пише: "Българската армия сега е въоръжената сила на народа, в която цари въодушевеният дух на доброволчеството. Служенето в нея е гордост, участието в бойните действия - чест. Моля да не ми бъде отказана тази чест." Честта не му бива отказана: Хаджийски загива на 4 октомври 1944 г. като разузнавач на кота 807 при Връшка чука в сражение със SS дивизията "Принц Ойген".

Дали "Оптимистична теория за нашия народ" е най-добрата му работа,

е въпрос на спор и вкус. Безспорно обаче е, че в нея се намира най-често цитираният пасаж, който минава за очевадна истина: ""Българска работа" (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои." Това се цитира с мазохистично удоволствие, само по себе си безвкусно поради това, че няма нищо общо с възгледите на Хаджийски за народа и неговите негероични качества, както и с героичната му смърт. Той само го привежда, за да опровергае "фанариотската теория за хондрокефалщината на българина", която "звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин "българин", и смятаме, че "се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв". Тук трябва да се отбележи, че за Хаджийски, както и за всеки разумен човек, "български народ" не означава непременно "българска кръв", както и оптимизмът съвсем не означава, че светлото бъдеще трябва да се плати с чужда.

Постоянно си струва да се припомня това и да се препрочита Хаджийски, за да се укрепва оптимизмът за бъдещето на народа ни. Още повече си струва то да става в седмицата, когато "експресните данни" от последното преброяване подхраниха страховете за изчезването на българския народ. За десет години той бил намалял с 581 750 души, към 1 февруари в страната живеели (то пък един живот) 7 351 234. Какви са те по етнически произход, е все още тайна. Тя обаче породи катастрофични сметки, че с този темп на намаляване към края на века българите щели да се претопят в тъмна маса от цигани, турци, пришълци от Африка, Азия, че и Косово. Сметките най-вече са възможни тъкмо поради особеното злорадство, идещо от самообвинения и вайкания за националната некадърност, приписвана на българите по кръв. При това тая некадърност е очевидна: тя се доказва с просто описание на настоящето. Страната е порутена като след война - с целенасочени бомбардировки на заводи, полета, училища и пътища при престъпното съучастие, бездействие и злорадство на народа и държавата. Това, че неговата най-жизнена част се е изнесла в чужбина, допълва бездруго кошмарната очевидност.

Къде тук и зрънце оптимизъм? Къде са доброволците?

Разбира се, най-убедително е зърната на оптимизма да се търсят в миналото. Все пак е имало по-страшни времена. Тогава народът не е съществувал дори за себе си - преди историйката на Паисий, както не е съществувал и за света преди Додатъка на Вук Караджич към Санктпетербургските сравнителни речници за всички езици и наречия с особено внимание към българския език. Но пък са съществували кълновете на бъдещето му в селца и градове, манастири и църкви, еснафи и търговски къщи от Багдад до Виена - в преданията за обща история, в чепатия, насечен от гръцки и турски думи език, в сродяванията по сметка или любов с "наши моми и момци, дето разбират псувните и клетвите ни". Смешно е да се каже, че това е оптимистичен довод, но нима не се случва същото и днес по целия свят, където има българи? Не е ли кълн за едно оптимистично бъдеще това, че почти със страстта на хилендарския монах и наивността на първите учители по "Рибния буквар" се пазят тъкмо езикът, обичаят и родът в неделни училища, читалища и вестници, издържани от хора, наричащи се "наши хора"? Нима не е българин турчинът Ахмед Атасой, който в Гьолчук край Бурса преведе над 100 наши поети - от Ботев до Башева - и състави двуезична антология от 500 страници, която се размножава с копирни машини, защото нито тук, нито там има кой да го издаде в книга? В това няма нищо злободневно и крещящо с оглед на политическите драми и етнически истерии; с оглед на запазването и оцеляването на народа, езика и съзнанието за българска общност то обаче е безценно.

Също толкова безценна е и упоритата битка, водена от мнозина и тук с ината на някогашните еснафлии - не са само българи по кръв.

С волско търпение, здрава ирония и безкрайни усилия

те посрещат идиотиите на държавата, пладнешките обири и разграбвания, сменящите се наредби и измами за някаква външна помощ я по САПАРД, я по някой еврофонд. Дори и да не обикаля с колело България, както правел Хаджийски, човек не може да не срещне, не може да не познава такива упорити хора навсякъде - от Добруджа до Пиринско, от Видинско до Странджа. Че не са много, че се губят от интереса на публиката, видиотявана от "горещи новини", че работникът отдавна изчезна от полезрението на медиите и т.н., съвсем не означава, че те не съществуват. На тях се крепи тъкмо оптимизмът за съществуването на българите и след стотина години така, както се е крепял някога в сметката "хиляда бода за грош" и в приказката "залудо работи, залудо не стой". Хиляда да са, а те са сигурно повече, вече са достатъчни за здравината на опорната точка, която някой ден ще закрепи България и ще я спаси от изчезване. А с това и народа от 7 351 234 души към 1 февруари 2011 г.

Дори и да не обикаля с колело България, както правел Хаджийски, човек не може да не срещне, не може да не познава упорити хора навсякъде - от Добруджа до Пиринско, от Видинско до Странджа.