В България заедно с разпродажбата на атрактивни активи вървеше и обещание за евтина работна ръка и ангажименти за запазване дори на неефективни производства. Чудно ли е тогава, че резултатът е печален - и за икономиката, и за доходите?

Почти всеки ден политолози и икономисти подлагат на дисекция годините на прехода. Работодателите, синдикатите и правителството се събират на тристранки и се опитват да пооправят грапавините най-вече по социалния модел, който България следва. Въпреки честите срещи и шумните кавги обаче истинска, смислена дискусия не се получава. Тристранката все по-често се занимава с това колко да е минималната работна заплата, как да се запуши дупката в НОИ или някоя друга пробойна в бюджета. Истинските проблеми умишлено се заобикалят, а

компромисите са временни, понякога - дори вредни

Затова може би е време да се запитаме дали няма нещо изначално сбъркано в социалния модел, който всяко правителство наследява? И не трябва ли да се пристъпи към някаква радикална реформа, а не да се правят кръпки върху очевидно неработеща схема? За да се пречупи негативната тенденция икономиката ни да е сред най-неефективните, доходите и производителността - сред най-ниските в ЕС.

Надеждите на всички правителства в това отношение за последните 20 години бяха насочени главно към чуждите инвеститори. Българските управляващи сякаш не се замисляха, че заедно

с евтините активи разпродават и евтина работна ръка

Всъщност поканата към приватизаторите съдържаше точно този елемент - атрактивни активи плюс квалифициран и евтин персонал. А в приватизационните условия обикновено най тежаха ангажиментите да не се съкращават работници. Така всяко правителство се опитваше да ограничи нивото на безработицата и да запази социалния мир. Прочитът към днешна дата не е много обнадеждаващ - тотално изоставане и на модернизацията на производството, и на квалификацията на работещите. По този начин в България беше извършена евтина, но и глупава разпродажба. И поради недалновидността на управляващите и ината на синдикатите в по-голямата си част работната сила е обречена да е без перспектива и да бъде ниско платена. Неслучайно дори статистиката регистрира, че трайно обезкуражените безработни се увеличават.

Именно тази традиционна политика е най-силният аргумент, за да се твърди, че

в България никога не е имало дясно управление

Винаги са управлявали леви по манталитет политици, които поради неизбежните пазарни условия са били принудени да прилагат някои десни мерки. Със сигурност политолозите, следвайки точните книжни определения, няма да се съгласят, но реалностите днес доказват, че в България моделът на управление винаги е бил хибриден - ляво-десен, или дясно-ляв. По своята същност хибридният модел предполага най-лошия вариант - раздута държавна администрация и ниски доходи на населението. В подкрепа на тази теза са и данните на статистиката. Докато в производството, преработващата промишленост и услугите се губят работни места, в сферата на администрацията и спомагателните дейности постоянно има увеличение - с 6.2% в края на 2010 г., например.

При дясното управление бизнесът е този, който определя колко да е минималното възнаграждение и доходите по принцип. При хибридния модел е точно обратното - държавата активно администрира минималната работна заплата и като цяло доходите на населението, без да се съобразява много-много с обективни икономически условия. Подобен подход води най-често до временно закърпване на бюджета, но в дългосрочен план

сривът на цялата социална система е неизбежен

Ясна илюстрация за лява социална политика при прокламирано дясно управление е моделът на пенсиониране. България още през 90-те години избра боливийско-новозеландски модел, който предвижда всички пари за пенсии моментално да се харчат. Опитът да бъде разчупен от т.нар. частни пенсионни фондове не се състоя заради безумната "симбиоза"- частници, поставени на командно дишане от държавата. Страхът или нежеланието икономиката да е водеща стояха в основата на пренебрегването на т.нар. чилийски модел, при който всеки спестява за своята пенсия и който има много повече предимства. Нещо повече -

държавата не може да се справи, но не отстъпва водещата си роля

В началото на годината социалният министър и шефката на НОИ наложиха връщането на разходно-покривната система и в професионалните фондове по най-груб начин - чрез национализация. Въпреки че всички си дават сметка, че поддържането на подобен модел е финансова пирамида. Той изисква непрекъснато увеличаване на броя на осигуряващите се и на възрастта за пенсиониране - иначе пирамидата ще се срути. И не е толкова трудно да се пророкува какви ще са последствията при пореден финансово-икономически трус, особено ако се включи и факторът демография.

Лошото в случая е, че хибридният начин на управление се превръща в наследствен. Независимо че дългият период на приложението му вече дава най-лошия резултат - зле работещ пазар, висока безработица, проблемен бюджет. При този модел никакви данъчни мерки не са в състояние да отчетат положителни върхове. Икономически модел, без да е съобразен и подкрепен от социалния, не може да е успешен. Точно това е и една от основните причини днес във всички сектори на управление да има "дупки". Изводът може да е само един - в България никога не е правена истинска реформа.

Въпросът е -

стиска ли им на управляващите да променят модела?

Ако не им стиска, може да станем свидетели на неочакван резултат - балканско копи пейст на арабски вълнения. Защото не е тайна, че когато безработицата скочи над 10%, в обществото взима връх социалното недоволство и пътят за протести е отворен. По официални данни на Евростат в България безработицата вече гони 12%, а може да постигне и още върхове, защото вече има фалити и в сивия сектор.

Напоследък сме свидетели как БСП, възползвайки се от социалните слабости на правителството, яхна вълната на протеста. Синдикатите също се активизираха. Няма да ни подминат и външните влияния - протестите обхващат целия ЕС. Кой тогава ще спаси управляващите? Ако правителството още има хъс да работи в полза на обществото, трябва да намери и смелост да се раздели с илюзиите. Никой не казва, че ще е лесно. И почти никой не спори, че е неизбежно. Затова колкото по-бързо се вземат непопулярните решения, толкова по-добре.