Прави впечатление роенето на каузи в социалните мрежи, които са подкрепени от хиляди хора. Когато се стигне до участие на живо обаче, не се появяват и половината подкрепящи. Как може да се обясни тази пасивност?
- Новите медии усилват процеси, които се зараждат другаде. В Тунис например глобалната мрежа изигра огромна роля, но в основата на събитията беше едно съвсем реално събитие - самозапалването на Мохамед Боазизи, което взриви целия арабски свят. Без мрежата то нямаше да има такъв ефект, но, от друга страна, ако това беше просто страница във "Фейсбук" или смайлита (иконките за усмивки - бел. ред.), натрупани върху някакъв площад, всичко щеше да си остане виртуално.

Все пак не може да се отрече ролята на интернет за реакции на гражданското общество.
- Не надценявайте интернет, той няма да роди социални движения - това, което може да направи, е да ускори неимоверно действието им. Дигиталното общуване окуражава гражданите, разбираш, че има хора като теб. Все по-важна роля ще играе разкриването на информация, която властта крие. Това, което прави "Уикилийкс".

Но истинската битка за властта започва и свършва офлайн. Проблемът в България е или доскоро беше, че мрежата беше колонизирана от младите. Те имат възможността да си отидат по всяко време, което ги прави много лоши граждански борци. Т.е. те се хващат с някакви битки, но бързо се отказват, организациите им се разпадат, доскучава им. Главното е, че светът им е много по-отворен, отколкото този на родителите, но на всяко нещо реагират със заплахата "Ами тогава си отиваме!".

Само когато опреш гръб до стената (което става на определена възраст), гражданските борби стават неизбежни. В последните години този монопол на младостта в мрежата започна да изчезва, мрежата остаря, така че това ще се променя.

Но само, повтарям, ако възникват достатъчно важни каузи офлайн, които интернет да усилва. До кризата, през 2008 г., най-големите страсти онлайн се бунеха около теми като мис "България", "Евровизия", разни расистки обиди и умиления пред дюната от детството. Вижте колко се промени сега работата - протести срещу поскъпването и битки срещу подслушването, защита на министър Трайков и граждански контрол върху обещанията на управляващите.

Кои са новите млади? Може ли да бъде очертан обобщен образ на поколението, което израства и живее изцяло с интернет?
- Онлайн поколението, т.е. онова, което е социализирано предимно в мрежата, хора на около 20-30 години, можем да дефинираме най-лесно негативно: те нямат търпение, всякакво отлагане на каквото и да било - информация, удоволствие, контакт, придобивка, се смята за лошо. Тези хора пиратстват, не защото нямат пари да свалят легално филми и музика, а защото искат да ги имат веднага. Те са готови да си тръгнат, не защото чак толкова им харесва другаде, а защото нямат търпение да променят света тук.

Забелязвам при работата с моите студенти, че те не само нямат търпението да прочетат една книга от начало до края, без да кликват върху нещо с мишка или да си проверяват "Фейсбука", те вече не могат да изгледат един филм от час и половина, стоейки неподвижно на едно място. Естественият период на задържане на вниманието е паднал докъм 10 минути, колкото е един клип в youtube.

Дори такъв детайл - емотиконите, с които изразяват емоциите си, показват, че нямат време да напишат сложна фраза и да потърсят конотации на думите, а предпочитат да вземат полуфабриката на символчето. Сигурно в това развитие се крие някаква нова възможност, забързване на времето, способност за разпределяне на вниманието между различни екрани… Сега се виждат повече негативните му страни: подвластност, неспособност да си извоюват място под слънцето, да отстояват позиции.

Може ли да се каже, че има интернет гражданско общество? Може ли да има общество, което да не съществува в реалността?
- Не. Това е поредната утопия. Такива се повяват около всяко средство за комуникация. Например през 1921 г. руснакът Хлебников пише възторжено за радиото като еманация на общочовешката душа. Всеки път се мисли, че новото средство ще преодолее проблемите на досегашния свят, после идва уплахата, антиутопиите, после някак свикваме и забравяме.

За интернет се мисли като решение на всичко – ще качи например министерството информация онлайн и управлението ще стане прозрачно. Това е точно толкова наивно, колкото мислите на Хлебников за радиото.

В изследването "Новите млади и новите медии" споменавате, че активността в социалните мрежи преформулира идентичностите. Каква опасност крие това?
- Колкото е по-широко културното пространство, в което живеем, толкова повече енергия отделят отделните индивиди и групи за идентифицирането си. Глобалното ражда локалното. Дигиталният свят без граници ражда нови форми на затваряне, обособяване, противопоставяне. Битките, които се водят в мрежата, са невероятно ожесточени, мрежата е генератор на омрази, обиди, митове, сексизъм, расизъм.

Защо? Вероятно хората се чувстват застрашени поради това, че са попаднали в един твърде голям свят, борят се да оцелеят, в смисъл да не потънат в големите абстрактни числа. Проблемът е, че мрежата създава илюзията, още една утопия - че всеки може, всеки е равен на всеки, всичко е открито и достъпно или в краен случай може да се купи.

Равенството създава условия за състезание и жестоки битки, това знаем от историята. Надявам се, че постепенно в мрежата ще възникнат йерархии, авторитети, пространства, в които се влиза по-трудно, както е в офлайн живота. И нещата ще се успокоят.

Хейтърството е и несъзнавана стратегия за удържане на идентичностите в процеса на изключително бърза промяна на света, фрагментиране на възприятията и групите, необозримата комплексност, в която сме се озовали. Мразя, следователно съществувам, би казал Декарт днес. Колкото и да е объркано и флуидно всичко, сигурен съм, че мразя ЦСКА, турците, правителството, леопардови шарки… ерго съм.

В изследването си твърдите, че младите харесват идеологизираните пространства като паметника на Съветската армия. Какво се крие зад това?
- Тези пространства са първо публични, а чак след това знак за една позабравена идеология. От 21 години демократичният режим не създаде практически никакви публични пространства, напротив, приватизира паркове, кина, детски градини. Няма да е лошо да се говори първо за това, а после за разрушаването на паметниците, което е едно лесно упражнение.

Дайте да видим едно публично място в София, направено така, както се прави в демократичните столици от векове, да го харесаме, да го обживеем, да помислим по какъв начин трябва да е естетизирано. Не знам дали абсурдният 6-метров паметник на хан Крум на кон и с меч - палач на християните в София и Пловдив, се различава особено като ментална нагласа от паметника на Съветската армия.

Много ще е трудно да се променят тези нагласи, мисля, че положението с времето става по-лошо, не по-добро, а преместването на комунизма в музея и слагането му в кавички изисква култура и минимален консенсус. Дайте засега да мислим къде децата могат да карат скейтовете си и да се борим срещу настъплението на шопинг моловете