Постинг
30.04.2011 06:57 -
Вяра, сведена до върбовата клонка - 1
Автор: elahikari
Категория: Политика
Прочетен: 1804 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 30.04.2011 07:10
Прочетен: 1804 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 30.04.2011 07:10
Три гледни точки към обществения дефицит на духовност
"Не вярвам в Бог, но той ми липсва". Думите са на английския писател Джулиан Барнс. Твърди се, че са израз на автоироничните му лутания в търсене на смисъла и в обяснение на страха от смъртта. И са добро (макар и непълно) обяснение на формите, под които религията се завръща в българското общество. Не като осъзнат избор, а като лайфстайл.
На църква се ходи два пъти - на Коледа и на Великден. Палят се свещички и се окичват върбови клонки "за здраве". Пости се за "пречистване", "освежаване" на организма или като заявка за по-здравословен начин на живот през идващия сезон. По-хитрите търговци дори предлагат продукти, "подходящи за пости". Кръщаването се извършва там, "където казват, че е най-добрият поп".
Възродената привързаност към религиозните ритуали може да се схване и като глад за духовност. Тя обаче се плъзга по повърхността на важното, вместо да задълбава в проблемите, които истински тревожат хората. Общество, в което религиозните преживявания се изчерпват с яденето на козунаци и ръсенето със светена вода, в което дори неверието не е позиция с температура, а по-скоро форма на социална апатия; в което църквата отдавна е спряла да ангажира общностите около универсални ценности, рядко се увлича в разговор за вярата като интелектуално и духовно търсене на смисъл.
Тази седмица трима души с три различни гледни точки към религията разсъждават не върху определенията, а върху нюансите на вярата и неверието. Те дават ключовете към личния си избор и търсят обясненията за обществения дефицит на духовност.
Ивайло Дичев: Нямам нужда от посредници, за да търся смисъла
Професорът по културна антропология Ивайло Дичев се самоопределя като агностик (въпреки че в анкетната карта при последното преброяване полу на шега посочва, че вярва в астрологията), но не и като атеист. По думите му атеизмът сам по себе си е религия, стъпваща на науката, която вече е поотживяла. "Нагласа като моята предполага, че не смятам, че е необходим посредник между мен и някакви по-дълбоки смисли. Не бих делегирал на дядо Максим отношението си към живота, към смъртта и т.н. Не вярвам, че някакви ритуали могат да ми помогнат да реша важните проблеми. Не виждам сред православните свещеници хора, с които да ми е интересно да разговарям", обяснява позицията си той.
Ивайло Дичев казва, че сред студентите си, възпитани в нерелигиозни семейства, наблюдава новозараждащ се интерес към вярата. Това обаче е съвсем нова религия, смята той. При нея (макар да звучи цинично) духовността се търси като услуга. И нещо повече - дори има свръхпредлагане на духовни услуги. В центъра вече не е общността, която се направлява от пастора, от наставника, а потребителят, който се ръководи от собствените си желания, от стремежа да намери нещо за себе си. Той вярва, че основното му право е да избира. И го прави - не само по отношение на проповедника, но и на самата религия. Ивайло Дичев разказва за свой познат, който изпитал необходимост да познае някаква вяра и е повикал при себе си представители на различни религии, "за да си избере най-добрата".
По думите му обаче разделението по отношение на религията в обществото сега е по-скоро по оста практикуващи - непрактикуващи религиозните ритуали, отколкото между онези, които търсят духовен смисъл, и тези, които просто не си задават подобни въпроси. "При нас религията се е изродила във вид на фолклор. Разговорите за вярата са на ниво - какво се яде и какво се пие. Всички си вземат върбови клонки, чукат се с яйца, но ако ги питате защо го правят едва ли ще могат да ви отговорят", аргументира се Ивайло Дичев. И добавя: "Фолклорът е норма, той държи хората подчинени, а правилата се разясняват и повтарят и от медиите."
Сред личните си причини да не се припознава в православието, Ивайло Дичев добавя и национализацията на религията. "Православието стана тип национална идеология. Църквата приватизира национални митове като този за загиналите в Батак например. Това подкопава както националното, така и християнското", категоричен е той. И пита: "Защо Българската православна църква не излезе с официално становище, с което се разграничава от нападението над "Свидетелите на Йехова" в Бургас, защо досега не е взела позиция по проблемите с интеграцията на ромите, по финансовата криза дори, а се занимава с канонизиране на загиналите в Баташкото клане."
И после сам отговаря: "Във всички православни държави църквата е дясната ръка на властта. Тази симфония (на съучастието между светска и духовна власт), която води началото си от Византия, продължава да съществува и до днес. Открай време в Русия, Сърбия, Гърция, България православната църква е в услуга на силните на деня. А и има нещо неадекватно в едно духовно ръководство, което надживя социализма и по никакъв начин не осъди режима."
следва
"Не вярвам в Бог, но той ми липсва". Думите са на английския писател Джулиан Барнс. Твърди се, че са израз на автоироничните му лутания в търсене на смисъла и в обяснение на страха от смъртта. И са добро (макар и непълно) обяснение на формите, под които религията се завръща в българското общество. Не като осъзнат избор, а като лайфстайл.
На църква се ходи два пъти - на Коледа и на Великден. Палят се свещички и се окичват върбови клонки "за здраве". Пости се за "пречистване", "освежаване" на организма или като заявка за по-здравословен начин на живот през идващия сезон. По-хитрите търговци дори предлагат продукти, "подходящи за пости". Кръщаването се извършва там, "където казват, че е най-добрият поп".
Възродената привързаност към религиозните ритуали може да се схване и като глад за духовност. Тя обаче се плъзга по повърхността на важното, вместо да задълбава в проблемите, които истински тревожат хората. Общество, в което религиозните преживявания се изчерпват с яденето на козунаци и ръсенето със светена вода, в което дори неверието не е позиция с температура, а по-скоро форма на социална апатия; в което църквата отдавна е спряла да ангажира общностите около универсални ценности, рядко се увлича в разговор за вярата като интелектуално и духовно търсене на смисъл.
Тази седмица трима души с три различни гледни точки към религията разсъждават не върху определенията, а върху нюансите на вярата и неверието. Те дават ключовете към личния си избор и търсят обясненията за обществения дефицит на духовност.
Ивайло Дичев: Нямам нужда от посредници, за да търся смисъла
Професорът по културна антропология Ивайло Дичев се самоопределя като агностик (въпреки че в анкетната карта при последното преброяване полу на шега посочва, че вярва в астрологията), но не и като атеист. По думите му атеизмът сам по себе си е религия, стъпваща на науката, която вече е поотживяла. "Нагласа като моята предполага, че не смятам, че е необходим посредник между мен и някакви по-дълбоки смисли. Не бих делегирал на дядо Максим отношението си към живота, към смъртта и т.н. Не вярвам, че някакви ритуали могат да ми помогнат да реша важните проблеми. Не виждам сред православните свещеници хора, с които да ми е интересно да разговарям", обяснява позицията си той.
Ивайло Дичев казва, че сред студентите си, възпитани в нерелигиозни семейства, наблюдава новозараждащ се интерес към вярата. Това обаче е съвсем нова религия, смята той. При нея (макар да звучи цинично) духовността се търси като услуга. И нещо повече - дори има свръхпредлагане на духовни услуги. В центъра вече не е общността, която се направлява от пастора, от наставника, а потребителят, който се ръководи от собствените си желания, от стремежа да намери нещо за себе си. Той вярва, че основното му право е да избира. И го прави - не само по отношение на проповедника, но и на самата религия. Ивайло Дичев разказва за свой познат, който изпитал необходимост да познае някаква вяра и е повикал при себе си представители на различни религии, "за да си избере най-добрата".
По думите му обаче разделението по отношение на религията в обществото сега е по-скоро по оста практикуващи - непрактикуващи религиозните ритуали, отколкото между онези, които търсят духовен смисъл, и тези, които просто не си задават подобни въпроси. "При нас религията се е изродила във вид на фолклор. Разговорите за вярата са на ниво - какво се яде и какво се пие. Всички си вземат върбови клонки, чукат се с яйца, но ако ги питате защо го правят едва ли ще могат да ви отговорят", аргументира се Ивайло Дичев. И добавя: "Фолклорът е норма, той държи хората подчинени, а правилата се разясняват и повтарят и от медиите."
Сред личните си причини да не се припознава в православието, Ивайло Дичев добавя и национализацията на религията. "Православието стана тип национална идеология. Църквата приватизира национални митове като този за загиналите в Батак например. Това подкопава както националното, така и християнското", категоричен е той. И пита: "Защо Българската православна църква не излезе с официално становище, с което се разграничава от нападението над "Свидетелите на Йехова" в Бургас, защо досега не е взела позиция по проблемите с интеграцията на ромите, по финансовата криза дори, а се занимава с канонизиране на загиналите в Баташкото клане."
И после сам отговаря: "Във всички православни държави църквата е дясната ръка на властта. Тази симфония (на съучастието между светска и духовна власт), която води началото си от Византия, продължава да съществува и до днес. Открай време в Русия, Сърбия, Гърция, България православната църква е в услуга на силните на деня. А и има нещо неадекватно в едно духовно ръководство, което надживя социализма и по никакъв начин не осъди режима."
следва
Хора с ниско образование и статус ставал...
Да измолим покаяние пред Кръстителя
Папа Бенедикт ХVІ: Няма любов в интернет
Да измолим покаяние пред Кръстителя
Папа Бенедикт ХVІ: Няма любов в интернет
Следващ постинг
Предишен постинг
Българската църква отдавна е изгубила своя авторитет сред хората и малцина се тези, които я търсят като посредник към Бога. Във Варна има един свещеник, чието име преди години беше свързано с грандиозен скандал - отец Любомир Попов. Местният владика и кръгът около него го обявиха за разколник, изгониха го от храма "Свети Атанасий", където служеше, и едва ли не го обявиха за служител на дявола. А той беше и е един от най-интелигентните свещеници във Варна, всички се стремяха към неговата църква, имаше младежи при него, издаваха вестник. Проповедите му са изречени на висок глас, интересни и убедителни. Прогониха го, защото не им се нравеше неговата интелигетност, не понесоха сравнението със себе си и го низвергнаха. Той не се отчая и продължава да служи в някакъв клуб, около него има определен кръг от хора, но онази църква "Свети Атанасий" вече не е същата. Как и защо да търсим духовниците, на кого да се доверим. Повечето са чиновници, а заемащите по-висок пост са просто търговци. Продават имоти, получават наеми и живеят спокойно и доволно. Най-жалки са, когато решат да обяват публично несъгласието си с провеждането на някой концерт, имам предвид този на Мадона, или против прожекциите на някой филм. Толкова е нелепо това, чак да ти стане жал за милото духовенство. Приятно е да слушаш този свещеник в Русе, но току-виж и него го обяват за разколник.
цитирайТърсене
