— Ето го човека, когото търсех — обади се някой иззад гърба на Уинстън.

Обърна се. Беше неговият приятел Сайм, който работеше в Изследователския отдел. Може би „приятел“ не беше най-точната дума. Днес човек нямаше приятели, имаше другари: но компанията на някои другари беше по-приятна, отколкото на други. Сайм беше филолог, специалист по новговор. Всъщност той участваше в огромен екип от експерти, които сега работеха върху единайсетото издание на речника по новговор. Беше дребничко човече, по-дребен от Уинстън, с тъмна коса и големи изпъкнали очи, едновременно тъжни и присмехулни, които сякаш внимателно опипваха лицето на събеседника.

— Исках да те питам не ти ли се намират ножчета за бръснене — каза той.

— Нито едно! — гузно побърза да отговори Уинстън. — Къде ли не съм търсил. Съвсем изчезнаха.

Всички търсеха ножчета за бръснене. Всъщност Уинстън имаше две неизползвани, но си ги пазеше. От месеци ножчета нямаше никъде. В магазините на партията все липсваше една или друга стока от първа необходимост. Понякога това бяха копчета, друг път конци или връзки за обувки, сега нямаше ножчета за бръснене. Можеха да се намерят, ако изобщо ги имаше, само като се обиколи повече или по-малко скришом „свободният“ пазар.

— От шест седмици съм с едно ножче — излъга Уинстън.

Опашката се придвижи напред. Когато пак спряха, той се обърна с лице към Сайм. Взеха по един мазен металически поднос от купчината в края на шубера.

— Ходи ли да гледаш обесването на пленниците вчера? — попита Сайм.

— Бях зает — отвърна безучастно Уинстън. — Сигурно ще го видя на кино.

— Изобщо не е същото — каза Сайм. Присмехулните му очи изучаваха лицето на Уинстън. „Знам те аз, сякаш казваха те. Мен не можеш излъга. Много добре зная защо не отиде да гледаш обесването на пленниците.“ В интелектуално отношение Сайм беше убийствено правоверен. Можеше да говори с противно злорадство за нападенията с вертолети над вражески села, за съдебните процеси и признанията на престъпниците на мисълта, за екзекуциите в килиите на Министерството на любовта. Всеки разговор с него бе преди всичко опит да го отклониш от подобни теми и при възможност да го насочиш към техническата страна на новговор, за която той говореше интересно и с познание. Уинстън изви леко глава, за да избегне изпитателния поглед на големите тъмни очи.

— Хубаво бесене беше — спомняше си Сайм. — Мисля, че го развалят с това връзване на краката. Обичам да ги гледам как ритат. Най-много харесвам края, когато изплезват език и виждаш, че е син, съвсем светлосин. Този момент най-много ми допада.

— Следващият, молим! — изкрещя препасаната с бяла престилка и с черпак в ръка прола.

Уинстън и Сайм пъхнаха подносите си под решетката. Върху всеки от тях набързо бе тръснат полагащият се обяд — металическо канче с розово-сива яхния, резен хляб, парче сирене, чаша черно кафе „Победа“ и таблетка захарин.

— Ето там, под телекрана, има свободна маса — каза Сайм. — Да минем да си вземем и по чаша джин.

Наляха им джин в порцеланови чаши без дръжки. Промъкнаха се през претъпканото помещение и разтовариха подносите си върху поцинкована маса, в единия ъгъл на която някой беше разсипал яхния — отвратителната каша напомняше бълвоч. Уинстън взе чашата джин, пое си дъх, събра смелост и гаврътна приличащото по вкус на олио съдържание. След като примигна, за да махне сълзите от очите си, той изведнъж усети, че е гладен. Бързо загълта яхнията, където във воднистия сос се мъдреха рохкави розови парчета — може би месо. Двамата не проговориха, докато не изпразниха канчетата. На масата вляво от Уинстън, малко зад гърба му, някой говореше бързо й без спиране и дрезгавото дърдорене, почти като крякане на патица, се извисяваше над общия шум в помещението.

— Как върви работата по речника? — Уинстън също повиши глас, за да надвика глъчката.

— Бавно — каза Сайм. — Сега съм на прилагателните. Много е интересно.

Лицето му светна при споменаването на новговора. Бутна канчето настрана, взе резен хляб в едната си изящна ръка, сиренето в другата и се наведе над масата, за да говори, без да вика.

— Единайсетото издание е окончателното — каза той, — Даваме завършен вид на езика — вида, който ще има, когато никой няма да говори нищо друго. Като свършим, хора като теб ще трябва да го учат отново от „а“, „б“. Сигурно си мислиш, че главната ни работа е да измисляме нови думи. Нищо подобно. Ние унищожаваме думи — унищожаваме ги всеки ден с десетки, със стотици хиляди. Кастрим езика до корен. Единайсетото издание няма да съдържа нито една дума, която да е остаряла през 2050 година.

Отхапа лакомо хляба и преглътна няколко залъка, след това продължи да говори с увлечението на педанта. Тъмното му слабо лице се оживи, очите му загубиха присмехулното си изражение и станаха почти замечтани.

— Хубаво нещо е унищожаването на думи. Разбира се, най-много са излишните глаголи и прилагателни, но можем да се отървем и от стотици съществителни. Не само от синонимите, но и от антонимите. В края на краищата кому е нужна дума, която е просто противоположност на друга? Думата сама съдържа в себе си своята противоположност. Вземи за пример „добър“. След като имаш думата „добър“, защо ти е нужна думата „лош“? „Недобър“ върши същата работа — даже по-добра, защото е точната противоположност, което другата дума не е. Или пък, ако ти трябва по-силна дума от „добър“, какъв е смисълът от цяла поредица неясни и ненужни думи, като „отличен“, „великолепен“ и други подобни? „Плюсдобър“ покрива значението, или „двуплюсдобър“, ако искаш нещо по-силно. Разбира се, вече използваме тези форми, но в окончателния вариант на новговор няма да има нищо друго. Накрая всички понятия за добро и лошо ще се изразяват само с шест думи — всъщност само с една. Проумяваш ли цялата му красота, Уинстън? Идеята е на ГБ естествено — добави той, сякаш сега се беше сетил.