— Гледай го, и в обедната почивка работи — каза Парсънс, като ръгна Уинстън. — Що е запален, а? С какво си се захванал, старо? Май не е за моята глава. Смит, старо, да ти кажа за какво те гоня. Забравил си за подписката.

— Каква подписка? — попита Уинстън и автоматично бръкна за пари. Около една четвърт от заплатата отиваше за доброволни подписки, които бяха толкова многобройни, че им се губеше краят.

— За Седмицата на омразата. Нали знаеш — парите се събират по местоживеене. Аз съм касиер на нашия дом. Напрягаме сили да смаем всички. Ще ми се добрият стар жилищен дом „Победа“ да има най-много знамена от цялата улица. Обещал си ми два долара.

Уинстън намери и му даде две изпомачкани и мръсни банкноти, които Парсънс вписа в малко тефтерче с четливия почерк на неграмотните.

— Между другото, старо — каза той, — чух, че онзи моят малък непрокопсаник вчера те цапардосал с прашката си. Добре го напердаших. Казах му, че ще му взема прашката, ако продължава.

— Мисля, че беше малко разстроен, задето не е ходил на екзекуцията — каза Уинстън.

— Е, да, здрав дух имат, не е ли така? Палави непрокопсаници са и двамата, но пък са огън! В главите им са все Разузнавачите и войната, разбира се. Знаеш ли какво направила малката ми дъщеричка в събота, когато отишла с отряда си на излет към Бъркхампстед? Взела две момиченца със себе си, измъкнала се от излета и цял следобед дебнали някакъв непознат. Два часа вървели по петите му право през гората, а после, като стигнали в Амърши, го предали на патрулите.

— Защо са го направили? — попита Уинстън, леко сепнат.

Парсънс продължи победоносно:

— Дъщеря ми е сигурна, че е вражески агент: спуснат с парашут може би. Но най-важното, старо, знаеш ли какво я насочило към него? Забелязала, че носи странни обувки: казва, че не била виждала друг с такива обувки. А това значело, че е чужденец. Доста умно за седемгодишен дребосък, нали?

— Какво е станало с човека? — попита Уинстън.

— Е, това естествено не мога да знам. Но не бих се учудил, ако… — Парсънс направи жест, като че се прицелва с пушка, и цъкна с език, наподобявайки изстрел.

— Чудесно — обади се Сайм разсеяно, без да вдига поглед от листчето.

— Естествено, не можем да рискуваме — съгласи се раболепно Уинстън.

— Та нали и аз това казвам, война е — заяви Парсънс.

Като потвърждение от телекрана точно над главите им гръмна тръба. Но този път не за да възвести военна победа, а само за съобщение на Министерството на благата.

— Другари! — викна бодър младежки глас. — Внимание, другари! Имаме славни новини за вас. Спечелихме победа на производствения фронт! Получените постъпления от продукцията на всички видове стоки за широко потребление показват, че през изминалата година жизненото равнище се е повишило с не по-малко от двайсет процента. Тази сутрин в цяла Океания се състояха бурни спонтанни манифестации: работниците излязоха от фабрики и учреждения, за да преминат по улиците с развети знамена и да изразят своята благодарност към Големия брат за новия щастлив живот, който неговото мъдро ръководство ни дари. Ето някои от окончателните резултати. Хранителни продукти…

Фразата „нашия нов, щастлив живот“ се повтори няколко пъти. Напоследък тя бе една от любимите на Министерството на благата. Вниманието на Парсънс бе грабнато от звука на тръбата — седеше заслушан, зяпнал благоговейно с уста, олицетворение на назидателната глупост. Не можеше да осмисли данните, но съзнаваше, че очевидно трябва да предизвикат задоволство. Беше измъкнал голяма и мръсна лула, наполовина пълна с обгорял тютюн. Със седмична дажба от сто грама трудно можеше да се напълни цяла лула. Уинстън пушеше цигара „Победа“, като внимаваше да я държи хоризонтално. Оставаха му още само четири, а новата дажба щеше да получи едва на следващия ден. За момент беше изключил от съзнанието си страничните шумове и слушаше излиянията от телекрана. Оказа се, че даже имало манифестации в израз на благодарност към Големия брат, задето повишил дажбите шоколад на двайсет грама седмично. А едва вчера, помисли си той, беше съобщено, че дажбата ще бъде намалена на двайсет грама седмично. Възможно ли бе да преглътнат такова нещо само за двайсет и четири часа? Да, бяха го преглътнали. Парсънс с глупостта си на животно лесно го бе преглътнал. Безокото същество от другата маса го бе преглътнало ревностно, страстно, с неудържимото желание да проследи, разобличи и изпари всеки, който би намекнал, че миналата седмица дажбата е била трийсет грама. И Сайм по някакъв по-сложен начин, изискващ двумисъл, също го бе преглътнал. Нима единствено той притежаваше памет? От телекрана продължаваше да се лее баснословната статистика. В сравнение с миналата година имаше повече храна, повече дрехи, повече къщи, повече мебели, повече тенджери, повече гориво, повече кораби, повече вертолети, повече книги, повече бебета — повече от всичко, освен болести, престъпления и безумие. С всяка година, с всяка минута всички и всичко стремглаво избуяваха нагоре. Както Сайм преди това, Уинстън размазваше с лъжицата си и чертаеше фигури в безцветния сос, който се стичаше през масата. С омерзение размишляваше за физическата страна на живота. Винаги ли е бил такъв? Винаги ли е бил такъв вкусът на храната? Огледа столовата. Ниско претъпкано помещение, изцапани от търкащите се безброй тела стени, очукани поцинковани маси и столове, разположени толкова нагъсто, че седейки, допираш лактите на съседа, изкривени лъжици, нащърбени подноси, груби бели чаши и всичкото мазно, с мръсотия във всеки процеп и възкисел мирис, смесица от долнокачествен джин, долнокачествено кафе, яхния с метален вкус и мръсни дрехи. Стомахът ти, кожата ти постоянно протестират, усещаш, че са ти отнели нещо, на което имаш право. Вярно е, че не познаваше нищо много по-различно. Никога, доколкото можеше точно да си спомни, не е имало достатъчно храна, чорапи или бельо, които да не са целите в дупки; мебелите винаги са били очукани и разнебитени, стаите — недоотоплени, влаковете в метрото — претъпкани, къщите — в развалини, хлябът — черен, чаят — рядкост, кафето — с лош вкус, цигарите — недостатъчни: нищо евтино и в изобилие, с изключение на долнопробния джин. С възрастта, разбира се, човешкото тяло става по-чувствително, но щом сърцето те боли от липсата на елементарни удобства, от мръсотията, немотията, безкрайните зими, лепкавите чорапи, вечно неработещите асансьори, ледената вода, грубия сапун, разсъхналите цигари, храната със странен неприятен вкус — не означаваше ли това, че не такъв е естественият ред на нещата? Щеше ли всичко това да изглежда непоносимо, ако човек не притежаваше наследствена памет, която му нашепваше, че нещата някога са били различни?

Отново огледа столовата. Почти всички бяха грозни и пак щяха да си останат грозни, дори да бяха облечени в нещо друго, а не в униформените сини комбинезони. В отдалечения край на помещението, сам на масата, седеше дребен, приличен на бръмбар човек и пиеше кафето си, а малките му очички хвърляха подозрителни погледи насам-натам. Ако не се вглеждаш, помисли си Уинстън, колко лесно беше да повярваш, че физическият тип, издигнат от партията за идеал — високи мускулести младежи и гърдести девойки; русокоси, жизнени, загорели и безгрижни — съществува и дори преобладава. Всъщност, доколкото можеше да съди, повечето хора от Първа писта бяха дребни, мургави и отблъскващи. Любопитно беше до каква степен бръмбаровидният тип преобладаваше в министерствата: дребни тантурести мъже, които затлъстяват на младини, с къси крака, с бързи плашливи движения и налети непроницаеми лица с много малки очички. Изглежда, под господството на партията този тип вирееше най-добре.

След съобщението на Министерството на изобилието отново гръмна тръба, която отстъпи на креслива музика. Парсънс, у когото потокът от цифри бе събудил някакъв неопределен ентусиазъм, извади лулата от уста.

— Добре се е потрудило тази година Министерството на изобилието — каза той, като клатеше многознайно глава. — Между другото, Смит, старо, да ти се намира някое ножче за бръснене?

— Нито едно — отвърна Уинстън. — От месец и половина все със същото ножче се бръсна.

— Ясно, просто попитах.

— Съжалявам — каза Уинстън.

Крякащият глас от съседната маса, който временно беше млъкнал заради съобщението на министерството, отново се обади, все така гръмко. Кой знае защо Уинстън изведнъж се сети за мисис Парсънс, с рядката й коса и посипаните с прах бръчки. Няма да минат и две години, и децата й ще я предадат на Полицията на мисълта. Мисис Парсънс ще бъде изпарена. Сайм ще бъде изпарен. Уинстън ще бъде изпарен. О’Брайън ще бъде изпарен. Парсънс, напротив, никога няма да бъде изпарен. Безокото същество с крякащия глас също никога няма да бъде изпарено. И бръмбаровидните мъже, които така пъргаво сноват из лабиринтите от коридори на министерствата, също никога няма да бъдат изпарени, И тъмнокосото момиче, момичето от Отдела за Художествена литература — и то никога няма да бъде изпарено. Струваше му се, че инстинктивно може да познае кой ще оцелее и кой ще загине: въпреки че не му бе леко да определи какъв трябва да си, за да оцелееш.

Изведнъж сепнато се откъсна от размислите си. Момичето от съседната маса леко се беше обърнало и го гледаше. Беше тъмнокосото момиче. Гледаше го изкосо, но с необичайна настойчивост. Щом улови погледа му обаче, извърна очи.

По гърба на Уинстън изби пот. Прониза го остър, болезнен ужас. Премина почти веднага, но остави чувството на дразнеща тревога. Защо го наблюдава? Защо го следи? За съжаление не можеше да си спомни дали вече беше на тази маса, когато той дойде, или бе седнала след него. Но вчера, на Двеминутката на омразата, седеше точно зад него, без нищо да го налага. Много вероятно е да е слухтяла — дали вика достатъчно силно.

Отново си помисли: навярно не е от Полицията на мисълта, но именно любителите шпиони бяха най-опасни. Не знаеше колко дълго го е гледала, може би поне пет минути, беше възможно да не е контролирал напълно изражението си. Ужасно опасно беше да потънеш в мисли на обществено място или в обсега на телекрана. И най-малката дреболия може да те издаде. Нервен тик, несъзнателен тревожен поглед, навикът да си мърмориш — всичко, което предполага нещо нередно, нещо за криене. Впрочем, неуместното изражение (да гледаш скептично, когато съобщават за победа например) само по себе си беше наказуемо престъпление. В новговор за това дори си имаше дума: наричаше се грешлиц.

Момичето отново беше с гръб към него. Може би все пак не го следеше, може би случайно сядаше толкова близо до него два дни поред. Цигарата му беше угаснала и той внимателно я остави на ръба на масата. Ще я допуши след работа, стига да не се разсипе тютюнът. Съвсем вероятно беше момичето на съседната маса да е шпионин, от Полицията на мисълта, съвсем вероятно беше той да се окаже в килиите на Министерството на любовта до три дни, но един фас никога не бива да се изхвърля. Сайм беше сгънал листчето и го прибираше в джоба си.

Парсънс отново говореше:

— Казах ли ти, старо — подхвана той, като се подхилкваше с лула в устата, — как двамата мои хлапаци подпалили полите на една бабичка на пазара, защото я видели да завива наденици в плакат с ГБ? Промъкнали се зад нея и драснали кибрита. Май доста я опърлили. Големи непрокопсаници, а? Но пък са ентусиасти! При Разузнавачите днес им дават първокласно възпитание — по-добро дори, отколкото по наше време. И какво, мислиш, е последното нещо, което им дадоха? Слухови тръби, за да подслушват през ключалките! Дъщеричката донесе една оная вечер — опита я на вратата на всекидневната и реши, че чува два пъти по-добре, отколкото с долепено ухо. Все пак, това е само играчка, разбира се. Но в правилна насока ги възпитават, нали?

В този момент от телекрана се разнесе пронизително свирене — сигнал, че трябва да се връщат на работните си места. И тримата скочиха на крака, за да се присъединят към тълпите около асансьорите, остатъкът от тютюна падна от цигарата на Уинстън.