— Групата на трийсетгодишните! — изджавка пронизителен женски глас. — Групата на трийсетгодишните! Моля, заемете местата си. Трийсетгодишните!

Уинстън подскочи и застана мирно пред телекрана, на който вече се беше появил образът на младичка, но суха и мускулеста жена с анцуг и кецове.

— Свийте и протегнете ръце! — изстреля тя. — Заедно с мен. Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири! Хайде, другари, по-енергично! Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири!…

Болката от кашлицата не беше изтрила напълно от съзнанието на Уинстън впечатлението от съня, а ритмичните движения на упражненията го подсилваха. Докато размахваше ръце напред-назад с изражение на мрачно наслаждение, което се смяташе за уместно по време на гимнастическите упражнения, той се мъчеше да си припомни нещо повече от смътния период на ранното си детство. Беше изключително трудно. Всичко, станало през петдесетте години, бледнееше. Когато не съществуват външни ориентири, се размиват дори очертанията на собствения ти живот. Спомняш си знаменателни събития, които най-вероятно изобщо не са се случвали, спомняш си подробности от случки, без да можеш да възстановиш атмосферата им, а продължителни периоди остават бели петна. Тогава всичко е било различно. Различни са били даже имената на страните и границите им на картите. В онези дни например Първа писта се е наричала другояче: наричала се е Англия или Великобритания, въпреки че Лондон, сигурен беше в това, винаги се е наричал Лондон.

Уинстън не помнеше период, когато страната му да не е воювала, но очевидно в детството му дълго време е имало мир, защото един от ранните му спомени беше за въздушно нападение, изненадало всички. Навярно е било, когато над Колчестър бе паднала атомна бомба. Не помнеше самото нападение, но помнеше как баща му го стискаше за ръката, докато тичаха надолу и все по-надолу, някъде под земята, по една вита стълба, която кънтеше под краката му, и накрая така се измори, че започна да хленчи и трябваше да спрат, за да си отдъхнат. Както винаги мудна и отнесена, майка му ги следваше доста по-назад. Носеше мъничката му сестричка — или може би само вързоп одеяла: не беше сигурен дали сестричката му вече е била родена. Накрая се озоваха в някакво шумно, претъпкано място, очевидно станция на метрото.

Навсякъде по каменния под бяха насядали хора, притиснати един до друг на железни нарове. Уинстън, майка му и баща му си намериха място на пода, а недалеч от тях старец и старица седяха на един нар. Старецът беше с приличен тъмен костюм и черно кепе върху снежнобялата коса: лицето му беше алено, а сините му очи плуваха в сълзи. Вонеше на джин. Сякаш вместо пот порите му изпускаха джин, човек би рекъл дори, че и сълзите в очите му също са чист джин. Но независимо че беше леко пийнал, той страдаше с неподправена и нетърпима мъка. По свой детски начин Уинстън разбра, че току-що се е случило нещо ужасно, нещо, за което няма прошка и лек. Стори му се-също, че знае какво е то. Беше убит някой — вероятно малка внучка, когото старецът обичаше. На всяка минута-две старецът казваше:

— Не трябваше да им вярваме. Нали ти казвах, майко? Така става, като им вярваме. Нали ти казвах. Не трябваше да им вярваме на мръсниците.

Но на кои мръсници не е трябвало да вярват, Уинстън вече не можеше да си спомни.

Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период, да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното. Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин. Всъщност, както Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен. Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.

Най-ужасното беше, помисли си той за десетхиляден път, докато с мъка изпъваше рамене назад (с ръце на хълбоците въртяха телата си от кръста надолу; предполагаше се, че упражнението е полезно за мускулите на гърба) — ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало — не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?