Исак Гозес

Не всеки ден може да се пише за поети. Няма кой да го публикува. Поетите не са трафиканти, рекетьори или светски мекерета. Не са мечтата на абитуриентките. На евентуалните си кандидатки те гарантират трайна немотия, духовно богатство и стихове. Повечето бягат. Много малко остават. Жени на ръба на нервната криза. Запомнят строфите на любимия, но трудно свикват с нямането. Тези, които остават, никога няма да научат колко струва кафето на парижкия булевард "Шанз Елизе", но ще знаят много добре промоциите в махленската бакалница. Ще молят за вересия. И ще им дават. Нали са съпруги на поети.
24 май. Трафикантите, рекетьорите и сутеньорите, и те са хора, почиват. Пръснали са се по островите. Политиците са при електората. На агнешко. Скука. Няма кой един куршум да гръмне. Пиши за поетите, казват от немай къде редакторите, но кратко. Те не са важни. Не са на гребена на вълната.
В онова далечно време ямболските момчетии зарязвахме мигом игрите и хуквахме като луди, щом чуехме военната музика. Оркестрантите наперено дефилираха по главната улица. Бодрите им маршове нахлуваха в магазинчетата и къщите, докато стигнат площада. Лъскавите им инструменти в ръцете на напетите мъже блестяха като слънца. А сред тях едно момче. Връстник, около четиринадесетгодишен, но облечен в същата военна униформа. Крачи с твърда стъпка като най-важна част на оркестъра. Завиждахме заради униформата, барабанчето и тромпета. Чувахме, че е сирак, осиновен в казармата. Дете на полка. Това, което не знаехме обаче, бе, че всяка сутрин става в 4,30, за да надуе тръбата и събуди войската и че вечер си ляга последен, след като изсвири отбой. Животът го бе лишил от правото на детски глезотии. Сигурно тогава, в тези тежки четири години, в някой несвършващ жежки ден на първомайски площад в главата на момчето се е заложила първата молекула на коварната болест глаукома. Когато стана на 33 години полковият тръбач издаде първата си поетична книга: "Ще ви потрябвам". Гледаше я като през мъгла. Само след няколко месеца светлината изчезна за него завинаги.
Но преди това с линеещия си поглед Георги Братанов завърши журналистика, композира песни, написа пиеси, стихове, романи, ожени се, роди се Никола. Той си обеща да стане един от най-големите поети на България. И ги направи. Признаха. Четяха "Молитва за човека", "Топъл джаз". Някои дори пишеха за него. Като Кирил Назъров например:

Работи много теми
В статии, поеми,
Стихове, романи и ... Изобщо
С Омир имаше си нещо общо.

Гошо беше най-информираният човек. Той всеки ден знаеше какво пишат вестниците. "Четеше" новите книги в мига, в който се появяха по книжарниците. Беше редактор, учител, писател, артист.
Руска бе само на 18 години, когато го срещна. Веднага разбра какво бъдеще я чака, ако остане. Георги не скри нищо от нея. Разказа й за страшната болест. Тя остана. С нейните очи гледаше, четеше, пишеше Георги Братанов. До онзи 5 май на 2000-та година, когато след поредното литературно четене сърцето му се пръсна насред любимия му Ямбол. Гошо никога не сложи тъмни очила и не взе бял бастун, каквито носят слепците. Поетът няма право да го съжаляват, казваше. И не даде на никой повод, дори и да си помисли да го направи...
Вече дори съм забравил името на онова ловченско село, в което срещнах Димитър Иванов Диков-Яров. Клошар, ще си рече всеки, преди да го заговори. Още първата му дума обаче ще го опровергае. Аристократ, който няма никакво отношение към битието, това бе Яров. Поприклекналата му къщичка бе пълна с всякакви вехтории. В леглото се въргаляха завивки със забравен цвят, хляб и книги. Върху някои от тях бе отбелязано с молив : "Злато". Мишки притичват между хляба, кориците и завивките. Те обаче въобще не смущават поета. През целия живот за него най-важни са били стиховете.
 "Воденичката" е първото му произведение. Написал го във второ отделение. После продължил с поеми. Завършил средно образование, което по него време се отдавало на малцина. Никога нямал късмета да стане чиновник. Като леяр му е било най-тежко. Тонове пръст. Пресява, полива. Тялото се гъне. Обстановката непоетична. Стиховете бягат. Затова цял ден мисли заглавия. Сложно нещо. Дори Джек Лондон се е радвал, когато измисли хубаво заглавие.
Веднъж спечелил награда с поезия за Септемврийското въстание. Втора. Първата взел онзи, който ги раздавал.
Като всеки поет и Яров е силно подвластен на жените. В училище изостанал с един клас, за да го настигне дамата на сърцето. Стане ли му чоглаво реди еротична поезия.
"Често съм мокрил възглавницата заради жена, разказваше Яров. Гледам тези красиви нежни създания и си мисля колко ли лук може да засади, домати да прекопае. От многото, които съм обичал, една нося в душата винаги. Тази, която остана в леглото ми цяла нощ. Затова съм щастлив, а тези, които са спали с много - нещастни. Не помнят нито една.
За женитба Яров никога не бе мислил. Поетът трябва да бъде свободен. Един се жени три пъти. Два рейса хора имало още на първата му сватба. И какво...
Яров не се смущаваше, че кръчмарят, като се напие, го обижда: Какъв поет си ти бе. Ти си кръгъл идиот... На такива не обръща никакво внимание. Дори ги съжалява. Защото те не знаят и една буква от азбуката на поезията. Това тяхното живот ли е..
Мечтата на Яров, когато го срещнах, бе да издаде малка книжка: "Земни твари" - стихотворения поеми, двустишия, епитафии. 64 произведения в 640 стиха. Дали е успял? Не знам, но тогава Яров силно вярваше, че 64 е най-щастливо число.
Едни обичат да яздят скъпи расови жребци и кобили, други червени ферарита. Поетите летят върху "Пегас". Въпрос на избор, възможности и орисия. Добре са другите. Нямат техния талант да ги мъчи. Край! Редакторите казаха: За поетите кратко. Дори и на 24 май. Да остане място за политиците. Те пък, нали са умни, когато ходят по Брюксел, Страсбург и Барозу нека не мъкнат дебелите папки, а само едно стихотворение - "Принос към европейската история". То най-добре казва коя е България. Написал го е друг, потупан от Бога ездач на "Пегас", Ивайло Балабанов. И го завършил така:


С кремъклия пушка, с остра сопа.
С камък и стрела от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
И турците не стигнаха Париж.

Днес ще има наводнение, пазете се. Пазете се от кухите фрази, с които ще ви заливат в училищата, пазете се от политиците, които ще ви говорят за духовност, въпреки че голяма част от тях са доказани алитерати, пазете се от патоса и пресявайте всичко.
Най ми е жал за учениците, понеже не могат да избягат. Няма по-голям тормоз от 24 май в училище. Горките, все още ги бият по главите с "Върви, народе възродени", ексхумирани от соца манифестации и потискащата инерция на едно и също бърборене. Какъв е този патос? Как ще впечатлите идващото непатетично поколение, което има всички основания да е такова, с изхабени школски прозявки? Ако се чудите защо младите не обичат да четат, погледнете темата на матурите. "От здравия разум до поетическото безумие в "Под игото". Ясно, сещаме се, пиянството на един народ, лудия Мунчо, само че каква е тази дума - "поетическо" безумие?
Не се връзва,
не щраква лампичката
Вазов го е нарекъл пиянство и много точно го е нарекъл. "Поетическо" е непрецизно, лишено от здрава опора. От онези думи, които дванайсетокласниците трябва да заучават и ако наистина притежават усет за литература, ги намразват - преди да ги зазубрят, понеже ги оценяват същите патетични хора, които са измислили думата "поетическо".
Какво има отвъд патоса?
Днес, на 24 май, по инерция и по ритуал ще се говори за духовното. На никой не вярвам и никой не си вярва. Отношението към духовното е като към жена на Осми март - хайде сега, един ден в годината, да се помазним, няма да заболи. Да купим цветя и шоколад на духовното. А отвъд завесите на патоса нещата са комични. Ако имаше тълковен речник на съвременните занимания,
срещу "духовно" щеше да пише "хоби"
Едни ловят риба, други ходят на палатки, трети цъкат карти, четвърти - (намират се още) - четат книги. Притурка към нещата е духовното, странично занимание, ако остане време. Миналата година имаше дискусии по телевизиите - кои книги са подходящи за четене на плажа? Да умреш от скръб.

Плажна кърпа и плажна литература - вече можете да видите следите от изгаряния по гърба на смисъла. Отвъд патоса се виждат грозни неща.
Отвъд патоса, това е единствената истина, измежду многото грозни неща стоят стотина души. Патетично ще ги нарека пазители на смисъла, понеже заслужават. Няма как да изброя всички, но на бърз преглед това са Морфов, Мариус, Явор Гърдев и още десетина в театъра; Милен Русков, Георги Господинов, Теодора Димова и още десетина в литературата; Камен Калев и още десетина в киното. Толкова, стотина души. Те ви пазят да не се сгърчите от безсмислие и живи да са, пазят добре. Предпочитам да празнувам тях. Спасяват от много по-страшни земетресения от онзиденшното. Затова отдайте им нужното. Останалото е - тук вече фразата пасва - пълно поетическо безумие.

Филолози ловят езикови гафове в парламента
Милена Минчева
Ижидневник, министерствуту, спИциалист, идин, фърлих, фанах. Ако матурата на седмокласниците по български и литература бъка с такива очебийни грешки, двойката в джоба не ви мърда.
Това обаче не важи за българските политици. Те така си говорят от парламентарната трибуна и не се притесняват от това, че нарушават нормите на книжовния език. "В парламента не може да звучи диалектна реч", казват филолозите Владислав Миланов и Надежда Михайлова-Сталянова от Софийския университет. В съвместната си книга "Езикови портрети на българските политици" те изследват особеностите на политическото говорене у нас. Без претенцията за назидание. "Иска ни се от парламента да се чува реч, която е повлияна от живия български език, но която да се съобразява с книжовните норми", казва Миланов.
Какви са най-често срещаните грешки на хората, натоварени с власт? 68% от тях мекат и завършват глаголите на "ме" вместо на "м". Нерядко от трибуната на парламента "е"-то скача в "и". В речника на бившия министър на регионалното министерство се срещат думички като ИжИдневник, спИциалист, спИчелят. Колегата му Мехмед Дикме пък използва министерствУтУ на зИмИделиетУ и гУритИ. Думичката опрИдИлени пък често излиза от устата на Румен Овчаров. Сергей Станишев и Бойко Борисов са привърженици на така наречения ятов изговор. Шефът на БСП казва голЯмите, а премиерът - бЕха, седЕха. Бившата депутатка Татяна Дончева с размах употребява фанах, а колегата й Румен Петков - фърлих. Голяма част от българските политици изяждат буквите и си разменят реплики, пълни с неправилните кво, тва, тряя, моем.
Появила се и нова политическа фразеология, според която "има дефицит на доверие" и "вървим в пакет". 72,5% от нашите политици втвърдяват изговора си - отговорносттЪ, властЪ, сериозностЪ. Филолозите от Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч отбелязват, че в пленарна зала има агресия, вулгарност, цинизъм, незаинтересованост към парламентаризм

към парламентаризма, която се демонстрира чрез четене на вестник или работа с лаптоп. Депутатите и министрите често избягват отговорите на неудобните въпроси, като отговарят на въпроса с въпрос.
Говорят ли алабализми нашите политици? Да, защото бягат от конкретиката. Ето един пример от книгата "Езикови портрети на българските политици". Водещ: Как това е свързано с каузата на еколозите? Политик: Много е тясно свързано и ще цитирам още нещо, за да бъде напълно ясно на всички. Водещ: Кажете за каузата на еколозите? Политик: Ще ви кажа, разбира се. Веднага ще ви кажа, но има и нещо друго. И така до края на разговора нищо не става ясно. Любимите думи на политиците ни са визия, конкретика, случва се. Бойко Борисов много харесва следните конструкции - с цялото ми уважение, хората трябва да знаят, хората искат, сиреч, вижте. Представките са пълна каша за Симеон Дянков: до винаги, влизах на власт, работиш по собствената си държава, ние сме заобградени.