От Доц. Костадин Нушев  

Разпети петък в митрополитската църква Св. Неделя

 

Доклада на доц. Костадин Нушев от Богословския факултет на Софийския университет, изнесен на конференцията "Църква, миряни и общество в България", с негово съгласие. В текста са направени незначителни съкращения. Първата част на публикацията е за намесата на тоталитарния режим в църковния живот, репресиите срещу духовници и ролята на Държавна сигурност. Утре четете за последиците от комунистическия период в днешния ден на църквата.

Земната кончина на предстоятеля на Българската православна църква (БПЦ) патриарх Максим (1914 - 2012) извади на повърхността много от стаените върешноцърковни проблеми и изведе на преден план някои стари напрежения и унаследени тенденции, които се оформиха и рефлектират като определени конфликти сред висшия клир. За да се ориентираме по-добре в сложните и противоречиви процеси, които протичат на сцената и зад кулисите на църковния живот, е необходимо да си даваме сметка за дълбочината на деформациите и тежкото наследство, с които е обременена църквата още от времето на тоталитарния режим. От започващата борба за "наследството на патриарх Максим" и разместването на пластовете сред висшия клир виждаме, че проблематиката на отношенията между БПЦ и държавата по време на тоталитарния комунистически режим продължава да носи своя отглас и да бъде актуална независимо от дистанцията на времето. Това е така, защото основният кръг от въпроси, свързани с намесата на комунистическите власти в църковния живот, не носят само чисто исторически характер и значение, а продължават да рефлектират върху актуалните проблеми, с които се сблъскват църквата и православните християни в съвременното българско общество. Днес тези неразрешени проблеми рефлектират върху конкретните решения на църковната управа.

Наследството на комунизма
и неговите проекции в днешно време
Ако се вгледаме внимателно в съвременните актуални проблеми, пред които е изправена Българската православна църква, и се опитаме да анализираме причините за дълбоката криза, в която се намира тя през годините на прехода, ние лесно ще установим, че повечето от тях са унаследени и техният генезис следва да се търси в порочната система и практика на вмешателство в църковния живот от страна на външни за църквата светски, политически и идеологически фактори. Голяма част от днешните проблеми пред БПЦ са плод на това вмешателство и на подривната дейност, извършвана от агентурната мрежа на тези извънцърковни политичеки и икономически фактори, които продължават под една или друга форма да работят активно и в днешно време.  Достатъчно е само да поставим набелязаните въпроси в светлината на скорошното разсекретяване на досиетата на секретните сътрудници на комунистическите тайни служби, внедрени в църковните среди, и всеки би се убедил в сериозността и актуалността на поставената тема.

Вероятно много от основните въпроси в областта на проблематиката на отношенията между църквата и държавните власти по времето на комунизма ще бъдат поставени по нов начин или разглеждани в нова светлина на базата на архивните и документални свидетелства на тези доскоро секретни досиета. Възможно е също така в близко бъдеще някои от основните въпроси да бъдат сериозно преразгледани и преосмислени в определена светлина. Преди да бъде затворена окончателно обаче тази страница от нашето близко минало, тя трябва да бъде много внимателно прочетена и добре проучена. Необходимо е фактите да бъдат коректно оповестявани и задълбочено осмислени в контекста на историческите обстоятелства, за да можем да извлечем истинско и полезно знание от историята на църквата, духовна полза и поука от достойните актове на смело християнско изповедничество и мъченичество за вярата и житейска мъдрост не само по отношение на миналото, но също така и за настоящето и бъдещето на църквата в България.

Институционална и правна уредба на отношенията
между БПЦ и държавата по времето на комунизма

Като традиционно за България вероизповедание източното православие, към което принадлежат мнозинството от българските граждани, е носител в най-голяма степен на националната традиция в областта на отношенията между религиозните институции и държавата. Ето защо и именно Българската православна църква е засегната най-тежко от репресиите на комунистическата диктатура при реализиране на нейната антирелигиозна политика. Българската църква е обект на сериозен натиск и ограничения посредством всички познати форми на репресия, подмолно влияние и деструктивно вмешателство в духовния живот през десетилетията от времето на тоталитарния режим.

Основните промени в отношенията между българската църква и държавата по времето на комунизма са свързани с премахването на нейния статут на основно държавно или "господстващо" (според Търновската конституция) вероизповедание в страната и прокарването на принципа за отделяне между държавата и религиозните институции. Този принцип за разделение между църквата и държавата е въведен в конституционната уредба на държавата след премахването на монархическата форма на държавно устройство и е закрепен в първата републиканска конституция на България. Прокарани са и други мерки за секуларизация като премахване на института на църковния брак и въвеждане на граждански брак, премахване на религиозното образование от публичната училищна система за общо образование и отнемане на социалните функции и благотворителни институции на българската църква.

По този начин е създадена една нова институционална и правна рамка за отношенията между църквата и държавата, при която е въведен нов чисто секуларен модел, който замества по-стария конфесионален модел за отношения между Българската екзархия и Третото българско царство. В предходния период Българската екзархия е с църковен диоцез както на територията на българската държава, така и с епархии извън държавните територии, а до 1915 година даже седалището й се намира в Истанбул. След смъртта на последния Български екзарх Йосиф през 1915 година, както е известно, не е избран нов предстоятел на българската църква и тя има само синодално управление. През 1945 година Софийският митрополит Стефан е избран за нов Български екзарх и е премахната схизмата с Цариградската патриаршия, като диоцезът на Българската църква е ограничен само до държавната територия на Република България.

Нормативната уредба за вероизповеданията в Република България освен в рамките на основните конституционни разпоредби е описана и в приетия през 1949 година Закон за изповеданията, в който е записана и формулата, че "Източното православие е традиционно вероизповедание за българския народ". През 1950 година е приет или по-скоро наложен на църквата нов "Устав на Българската православна църква". В него е заложено че Българската православна църква се въздига в ранг на Патриаршия, а това възстановяване на патриаршеския статус се утвърждава през 1953 година на Патриаршеския избирателен събор с избора и интронизацията на Пловдивския митрополит Кирил за български патриарх.

Цялата тази нова канонична и институционална уредба на българската църква – премахването на схизмата и изборът на екзарх след 30-годишен период на синодално управление, възстановяването на патриаршеския статут и изборът на патриарх, което води до нормализация и регулиране на междуцърковното и международното положение на Българската православна църква, е съпроводено и с паралелните опити от страна на комунистическите власти да се изолира църквата от обществения живот и да се ограничи нейният достъп до духовното образование и възпитание на подрастващите.

Софийската семинария е изнесена извън столицата и е заточена в Черепишкия манастир, а Богословският факултет е изваден от академичната структура на Софийския университет през 1950 година и е обособен като Духовна академия, която е подчинена на Светия синод на Българската православна църква. Всички тези промени създават нова обществена ситуация, при която Българската църква е до голяма степен изолирана и марганализирана от обществения живот.


Идеологически и репресивни елементи на държавната политика
по отношение на религията

По времето на комунизма се правят и системни опити да се отчуждава българския народ от християнските духовни традиции и да се ограничи достъпът му до богослужебния и молитвения живот на църквата. Прилагат се модели за държавен контрол, политически репресии и идеологическа борба срещу християнството и църквата, които са изобретени и въведени в политическата практика от болшевиките след революцията в Русия, а по-късно са доведени до крайно безчовечна и брутална форма по времето на сталинизма.

Още след държавния преврат на 9.ІХ.1944 г., който комунистическата пропаганда и идеологическа историография нарича "социалистическа революция" или "народно-демократична революция", става ясно, че един от основните идеологически и обществени опоненти на новата власт е българската църква. Комунистическата идеология идентифицира църквата като враг и пазител на устоите на буржоазното общество и предприема систематична борба и подривна дейност срещу нея. Макар че самата Българска екзархия не се противопоставя открито на премахването на монархията и официално приема резултатите от референдума за промяна на държавното устройство, новите управници заклеймяват християните и църквата като поддръжници на стария "монархо-фашистки режим" или като анахроничен остатък от стария буржоазно-капиталистически обществен строй.

След репресиите срещу свещениците в началото на комунистическия период и последвалите рестриктивни мерки срещу духовенството по отношение на пълнотата на неговото учителско и социално служение новият светски и антирелигиозен комунистически режим в страната постепенно придобива формата на една класическа комунистическа диктатура. Новите управници предприемат системна политика, и прилагат на практика дългосрочна стратегия, за една нисилствена и принудителна секуларизация, която се извършва в условията на идеологическа антирелигиозна пропаганда и открита антихристиянска агитация.

Репресивната дейност на комунистическите тайни служби, например по отношение на духовенството и вярващите християни, и в частност подривната и деструктивна дейност срещу Българската православна църква като религиозна общност и духовна институция, могат да се разглеждат от различни аспекти – исторически, политически, психологически и религиозен.

Исторически погледнато, репресивната дейност и антирелигиозната политика и практика на комунистическите власти се развива планомерно и се реализира постоянно, като се задълбочава все повече по своя обхват и преминава през няколко основни етапа.

1. В началото на комунистическото управление тя започва със стихийните репресии срещу свещеници, монаси и епископи, проведени непосредствено след 9.ІХ.1944 година, които по своята бруталност и политическа мотивировка са издържани изцяло в духа на сталинистките чистки срещу духовенството и редовите вярващи християни. Отчасти мотивирани от реваншизъм или лични пристрастия на местни политически и партийни деятели, репресиите срещу свещениците се движат в рамките на цялостната политика на изтребление на духовния и интелектуален елит на българската нация в края на Втората световна война и имат за цел подмяна на елита и въвеждането на тоталитарна и антихуманна духовна система за контрол върху съзнанието и потискане на съвестта на гражданите.

2. През следващите десетилетия гоненията и репресиите срещу вярващите и свещенството постепенно преминават към по-меките форми на репресия, директно вмешателство в църковния живот и налагане на политическа система за контрол. Този нов етап започва с времето на 60-те години и намира своя апогей в т.нар. Хрушчови гонения срещу църквата. Тази нова вълна от репресии има за цел да ограничи нарастващото влияние на църквата в обществото, която постепенно набира сили и влияние и по никакъв начин не изчезва от историческата сцена, каквито са очакванията на комунистическите власти. През този период се налага система за идеологически контрол и политическо инструментализиране на църквата, която бива потискана и ограничавана, а външното вмешателство се изразява в засилената практиката за вербуване и манипулация на представители на клира и вярващите. В България през този период е нанесен силен удар върху монашеството и започва масираното инфилтриране на агентурен апарат от сътрудници на комунистическите тайни служби в църквата. Тази политическа практика се засилва и разраства като модел за идеологическо влияние и продължава да се разраства и в по-късните етапи от развитието на "зрелия социализъм" през 70-те години.
 

3. Идеологическият и политически модел за антицърковна дейност на комунистическия режим в България завършва с тоталната агентурна и подмолна активност на секретната мрежа от сътрудници на Трети отдел на прословутото идеологическо Шесто управление на ДС, насочена директно срещу духовенството, срещу църковните учреждения и институции, а също така и срещу свободата на вероизповедание на отделната личност и духовния живот на църквата. Тази практика на агентурна дейност и доносничество се разпространява и придобива крайно уродливи форми и през последното десетилетие на 80-те години, като достига своя логичен завършек във времето преди края на тоталитарния режим.
 

Синодът нямаше как да манкира, че било работа на църквата дали я управляват ченгета или не. Този пропуск променя значението на църквата за десетилетия напред, аз лично се радвам, че засега успявам някакси да съчетая четене и съобразяване с Божието Слово и отбягване на църквата и ще я отбягвам и занапред като място на нечестивци, целта на които е да се отвратят хората от вярата.