Постинг
14.02.2013 16:08 -
Боли ме за Пирин и за Иракли
Проблемите и нарушенията, свързани със строителството в планинските и морските курорти и в защитени зони, продължават. От началото на тази година отново се проверяват строежи в Несебър, Иракли, Корал (част от тях бяха спрени), продължават и споровете между кмета и инвеститора в Банско (фирма "Юлен" е концесионерът на ски зоната) и природозащитници за строежа на втори лифт и строителство.Дали е възможен баланс между възможностите за развитие на бизнес, достъпа до тях, ефектите му и истински гаранции за запазване на природата дългосрочно засега остава неясно, защото позициите често са в двете крайности. Днес публикуваме две писма, които също коментират проблема с Банско.
Анна Антонова е възпитаник на Американския колеж, завършила в чужбина и отскоро завърнала се в България за постоянно. Споделя, че се вълнува много от това, което се случва в Банско, Иракли и изобщо с българската природа. Последните събития около Банско я подтикват да напише позицията си, която изпрати до "Дневник".Понякога боли.
Понякога се смеем, балканските ни и байганьовски истории често проявяват странен чар, както Алеко е усетил още преди 150 години.
Понякога само боли.
Боли ме за Пирин и за Иракли. Боли, не защото в Банско и по Черноморието съществуват разнопосочни интереси и не защото, както някои биха искали да вярват за природозащитниците, съм срещу нуждата от икономическо развитие (инициативният комитет на Банско се изказа, че "българските зелени са против всяка инвестиция за доброто на държавата и нехаят за нуждите на населението, туризма и икономиката!").
Боли ме точно защото в България икономическото развитие се възприема като опозиция на защитата на природните ресурси. Двете би трябвало да вървят ръка в ръка. Банско и Черноморието са прекрасни примери - две различни, но еднакво крехки и еднакво пренатоварени екосистеми, чиято експлоатация е вредна не само за самата природа, но и за онези, които претендират да печелят от нея.
Свидетели сме на рутинно, отмерено, безхаберно унищожение на ресурси в името на бленувани инвестиции, които обаче няма да дойдат точно защото унищожаваме ресурсите, които би трябвало да ги крепят. Водещата партия начело с премиера се обявява за премахването на национален парк. Същевременно се говори за "зелен рекет" на икономическото развитие в Банско. Логично е
да търсим устойчиво икономическо развитие в Банско, което да поощрява различни видове туризъм
и да може да се поддържа в продължение на десетилетия.
Да, развитието на Банско като модерен европейски ски курорт би могло да бъде изключително успешно, но само ако се вземат предвид условностите на планината. Пирин не е Алпите и Банско не може да бъде Зермат. Повечето големи алпийски курорти са на височини над иглолистната растителност, което позволява създаването на допълнителни писти и инфраструктура без необходимост от изсичане на ценните гори и натоварване на екосистемата. В Банско, напротив, всяка нова писта и всеки нов лифт означават увеличаване на риска от ерозия и замърсяване на въздуха заради изсечените дървета. В България като че ли много рядко се споменава, че тези проблеми не са само екологични, а съвсем пряко засягат и скиорите, и курорта.
За пример, ерозията води до свлачища, които вредят на инфраструктурата и са предпоставка за издълбаването на пистите от пролетни порои. Замърсяването на въздуха влияе негативно на качеството на снега. Говорим само за локални проблеми и дори не отваряме темата за ефекта на действията ни върху глобалните климатични тенденции. Като европейска държава би трябвало да се водим от европейските директиви за природосъобразно развитие. Не говорим и за факта, че пиринските гори са законно защитени и ние ще сме може би първата страна от ЕС, която доброволно променя законите си, за да може по-експедитивно да се лиши от собствения си природен ресурс.
Да поговорим за икономическото развитие на Банско, или по-точно за двата варианта, които стоят пред нас: устойчивост и неустойчивост.
Неустойчивото развитие е това, което вече се случва там. Причината за неуспешните сезони на Банско не е в опашките по лифтовете по Коледа и Нова година, а в презастроения град, в безбройните грандиозни хотели, в лошите му пътища и в задушения някогашен чар на възрожденско село. Това, струва ми се, отдавна стана ясно и на най-върлите скиори; това е и причината някогашният поток от английски и други европейски инвестиции в курорта бързо да стихне. Защо да си давате парите за почивка в Банско и да дишате прах от строежа на три метра от хотела ви, когато можете да отидете на спокойна китна хижа във Вербие? Там курортите са развивани постепенно и устойчиво.
Устойчивото развитие от своя страна изисква дългосрочна мисъл. Става въпрос за инвестиране в градска инфраструктура, преди да се инвестира в още лифтове;
за правилно градско устройство, пространствено планиране и умерено строителство
така че гостите да могат наистина да се почувстват на почивка. Това е и внимание в детайлите, като например градски ски транспорт от хотела до лифта, който в повечето чужди курорти е безплатен и добре организиран, а в Банско – в най-добрия случай, е оскъден и неясен. Умереното инвестиране значи, че се мисли за постоянен и постепенно увеличаващ се приход, а не за внезапен и краткотраен "бум".
В България ден година храни. Строим писти и хотели, които да поддържат двуседмичния или дори едномесечния приток на туристи по празниците. През останалата част от годината и хотелите, и пистите са празни. В чуждестранните ски курорти е приятно да отидеш и през лятото, защото те инвестират в поддръжка на туристически пътеки, в местен биотуризъм, в уютна планинска атмосфера, в алпинизъм - все дейности, които в Банско често са немислими заради бетонното корито.
Много ме боли. Млада съм, но помня чара на Банско от детските си години, ясно помня как подскачах от камък на камък в един шадраван и как паднах с плясък в студената вода. Помня и ресторанта, който някога беше на три километра в гората, а сега на три километра над него има хотели. Помня, че тогава беше красиво, а сега вместо чист въздух се усеща мирис на цимент и бетон. Боли ме, защото никой не си е взел поука, защото някой е убедил банскалии, че единственото решение на проблема е да се направи отново същата грешка.
Боли ме и за Черно море, защото знам колко крехка е екосистемата му, колко е пренатоварена тя. След всичко, което се настрои последните двайсет години, колко малко значение има дали този нов строеж на Иракли е минал правилната процедура.
Времето за регулации на дребно отмина
Сега е време за яростна защита на малкото, което остана незасегнато. В същото време заместник-министър Светлана Боянова се изказва, че "не търчи по плажовете, за да проверява всеки един имот".
Проблемът е, че дори и мярката за обединяване на защитените ни черноморски зони в една -- мярка, която на всички ни се струва твърде хубава, за да се случи в България - най-вероятно ще се окаже прекалено закъсняла. Българското Черноморие не може просто така да се раздроби на плажове и да се спаси.
Черно море е цялостна социално-екологична система. Замърсяването от големите курорти пряко засяга и малкото ни защитени територии. А освен за замърсяване говорим и за еутрофикация; за допълнителна декислородизация на води, които по природа са аноксични и следователно представляват изключително крехка естествена среда; за инванзивни биологични видове, които намаляват разнообразието на видовете в защитените ни територии и променят хранителната верига; за затопляне на водите, което влияе негативно на множество защитени видове.
За тези неща дори не говорим, замислете се кога за последно чухте който и да било политик да изрича някоя от фразите в последното изречение. Дали нашият премиер Бойко Борисов, който говори така красноречиво за икономическо развитие в Банско, разбира какво значение имат всички тези проблеми за българската икономика в дългосрочен план. Мисля си чии интереси се защитават в този момент и не съм сигурна, че са българските.
Тъжното е, че този начин на мислене не е нов проблем, нито е проблем, премълчан тихомълком от обществото. Явно няма значение колко пъти излизаме на протест, колко пъти подписваме подписки, колко пъти посочваме европейски примери и проучвания и колко пъти пишем в блогове и статии. Нашите природни ресурси, едно от малкото богатства на бедната ни (в много смисли на тази дума) страна, са рутинно изсичани, застроявани, криво-ляво асфалтирани, едва-едва канализирани, замърсявани, продавани и превъртани от ръка на ръка, докато в един момент самите ние не искаме да ги използваме.
И от това боли, ама много боли. Природата на България е от последните споделени български ценности. Нима не сме пели "Високи сини планини" като деца, но тази ценност вече като че ли не е ценена. Много скоро ще боли да пеем "Хубава си моя горо", защото по съвсем нов начин ще тълкуваме значението на думите:
Хубава си моя горо,
миришеш на младост.
Но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
