Заглавието може би е малко преждевременно, но нещата са ясни - ако не сега, след 4 месеца битката ще се спечели. Взривът бе колкото логичен и предвидим, толкова бърз и остър. Без много мисъл, заради натрупаните емоции. Божеството се сваля. 

Срутените кумири - имаше такова стихотворение в дебрите на българската литература, което по-възрастните  демонстранти помнят. По-младите си мислят за пролет.

С колкото повече захлас са слушали кумира вчера, с толкова повече ярост го кълнат днес. Не може да се каже, че е незаслужено, но че "вековната злоба на роба"  и "пурпурният гняв, величав" не водят до прагматични решения, е несъмнено.

И тъй, да речем, че е паднал, макар отново да повтаряме, че съждението е преждевременно, защото в ръцете му са полицията, комуникациите /пощите и радиото - най-важните цели на унгарската революция от 1956 г.  или на Кастро през 1959 г./ и всички лостове на държавната власт. И на съдебната също.

Но, да речем, под звуците на възрожденски песни, пада.

И тук настъпва моментът да се припомни заглавието. Мисълта е на маршал Уелингтън. Изрекъл я е след битката при Ватерло, където побеждава Наполеон. Преди около 200 години.

Настъпва времето за въпросите, пред които се е изправял всеки въстанал роб от древността, през средновековието до ден днешен, когато разбунтувани затворници превземат затвора. От Спартак през Йвайло, Стенка Разин, водача на жакерията Гийом Кал и парижкия буржоа Етиен Марсел, Уот Тайлър, санкюлотите, Мирабо и Робесприер, Пьотр Нечаев и Ромуалд Траугут. Щауфенберг сигурно е мислил за това, докато е носил чантата към бункера.

Въпросът е накъде, след като противникът, дал силите за бунта, е свален. 

Изборът не е бил голям в миналото, а днешна България предлага сякаш още по-малък.

С викове "Мафия" и "Боклуци" политическа и икономическа платформа не се гради. Хората ще заварят една държава, за да се разбере действителното състояние на която ще са необходими много усилия и време. И, когато това стане ясно, ще е необходима програма за излизане от кризата /дупката, гьола, безизходицата/. Хората от улицата обикновено не се захващат с това. 

Трябва някакъв авторитет. Случайните хора вече се разбра докъде докарват нещата. Значи патриций, някои свещеник или просветен благородник, опозиционен политик... 

И тук стигаме до българската пустош. Безалтернативност, казано на съвременен език. 

Какъв избор има българският избирател, който днес пее "Боят настана...ний не сме вече рая покорна"? 

БСП? Да, този път, трябва да се признае, че по-добре от всички доловиха обществените настроения. Предложенията на съботния им конгрес им са именно това, което мнозина очакват. По-точно през последните седмици не се е изразил никой: 250 хиляди работни места, отмяна на плоския данък  за физическите лица, силен контрол върху частните монополи, публичност върху медиите, връщане на пенсионните прагове до времето преди реформата на Борисов. 

Но как да вярваш на хората, които този плоскък данък го въведоха, през 2005 г., обещаваха отменяне на точковата система за пенсиите и не я отмениха, заменяха гори и ливади за парчета черноморие и започнаха бетонирането му. А също така водят едни сложни енергийни игри, в които винаги са свързани близки олигарси. Ами, няма да вярваш. Или поне повечето няма да повярват.

И ще потърсят новата надежда, партията на гражданите. Новата надежда се е спотаила, няма становище за протестите, и как да има, като беше в онзи кабинет, който приватизира ЕРП-тата, нямаше мнения и за референдума, и за досието Буда. Изобщо, малко мнения има напоследък. По едно време задаваше смислени въпроси, правеше точни анализи, но когато процесите излязоха на улицата и нещата опряха до емоции, познаването на брюкселските кулоари сякаш спря да върши работа.

ДПС няма място на улиците, поне не на софийските. Новият лидер се появява уместно, предимно в традиционните си райони. Пресцентърът му се разработи и пуска адекватни новини. Но не е алтернатива. 

Не е алтернатива и националистическото убежище, макар че представителите му в момента набират сили - в първите редици са, говорят най-красиво, хвърлят най-остроумните лозунги. Зад тях обаче има опростенчески комунистически визии като национализация, има антиромска политика, а тя само ще задълбочи този проблем, който отдавна вече не тропа на вратата, а се е качил на одъра. 

С това българският избор свършва. Малцинството на Кабаиванов не влиза в сметката, него и за кмет на Карлово повече няма да го изберат. А върху разумните размисли на Костов тегнат толкова стари грехове, че дори онези, които признават правотата му, няма да му дадат повече право на действие.

Безизходицата е като пред юнака в приказката - накъдето и да тръгне, или свободата, или коня, или главата си ще изгуби.

Защото няма политически фактори, които да поставят истинските въпроси в цялата им дълбочина: 

Какво става с фискалния резерв,  колко пари са дадени по уж европейски проекти, които Брюксел най-вероятно няма да възстанови, изобщо колко пари са усвоени - техни и от българския бюджет? Колко пари ще трябва да севръщат, когато далаверите с  започнат да излизат наяве. Тогава ще се разбере и за кого Брюксел е бил щедра кърмилница. Изобщо цялата тази работа с фондовете е огромна бомба със закъснител за държавата. И колкото повече са усвоявали, толкова по-зле.

Изхарчен ли е сребърният фонд, докога от вноските и данъците на най-нископлатените ще се издържа армия от чиновници, военни и полицаи - бивши, настоящи и бъдещи. За бившите има още един въпрос, който в България е по-страшно табу дори от сделките на човека с леко пиратски прякор - докога хората с максимални пенсии ще бъдат бившите полковници и служители на ДС. Този решен в други страни въпрос в България не съществува освен за едни 2000 наивници, които организираха безответна подписка. И тук автоматично се тръшва вратата пред цялата тема за ченгисткия аспект на миналото и настоящето.

За привилегиите на чиновническия апарат никой не смее да обели дума. 

Намеците, че получавали бонуси, са по вестниците. Нито една партия в нито една програма няма да предложи да посегне върху тях, защото знае, че няма да я изберат. 

Сложната плетеница от зависимости, връзки, стъкмени обществени поръчки, директни измами с лошокачествени материали /вижте как на втория месец се чупят току що положени плочки, в които сигурно няма и грам цимент/ става само за чесане на езици с обещания, че "никога повече..." и общи приказки, че "документите ще се пуснат в интернет". Пускането в интернет се превръща в някакъв пенкилер. А далаверите стават и с интернет, и без него.

Не се казва сериозна дума освен разни локуми за образователната система - корумпирана от корените до върха - от лелите в детските градини, чиито внуци се приемат в предимстно, през "парите, които вървят след ученика" и стремежа да го задържиш на всяка цена без да се е нучил да чете, въпреки че са му поникнали мустаци, през учебниците и издателите им, и се стигне да ненужните специалности в университетите, произвеждащи калинки. Дискусиите около новия закон разкриха част от проблемите, но цялостно решение не се предлага. 

За здравеопазването при опразнената хазна е по-добре изобщо да не се отваря дума.Нито за цената на здравните услуги, нито за цената на лекарствата.

Зад тази камара от проблеми надзъртат всякакви призраци: малките ромски майки, мръсни влакове, съсипани и обезлюдени поради липсата на елементарент обществен транспорт селища, безумни заради корупционния заряд и затова абсурдни в реализацията им медиини и комуникационни регулации, натъкмени, както всичко в тази държава в угода на собствениците, а не на хората, които ще ги ползват. 

Към престъпността няма смисъл да се поглежда - тя е постоянен 
спътник и ако случайно изчезне /което може да стане само ако я удари метеорит като челябинския/, ще ни липсва. Откъде иначе ще се купуват евтини цигари?

Вместо  отговор на който и да е от тези въпроси, най-вероятно ще настъпи разклащане на валутния борд и поредното обръщане на паричния поток  по любимия на руските бандити начин - "деньги ваши станут наши".

Мрачно,а? Дали пък нещата да не останат каквито са? Малко шум по улиците и дразнене на полицаите действа ободряващо, но  стига толкова. Нещата някак ще се оправят. Щом сме живи, значи все са се оправяли...

Херцог Артър Уесли Уелингтън обаче е продължил мисълта си за тъгата от спечелената битка: "Няма нищо по-тъжно от една спечелена битка. Освен изгубената".