Боряна Димитрова
Анализите в последните седмици описват протестиращите като крайно леви и крайно десни, а протестите - като справедливи, лишени от послание или с противоречиви искания, или просто хаотични.
В контекста на всички тези определения Боряна Димитрова, управляващ директор в социологическа агенция "Алфа Рисърч", коментира за "Дневник" причините и евентуалните последици от събитията по улиците, смисъла на отправените послания и реакциите на политиците.
Можем ли вече да кажем как се стигна до тези протести, които изглежда изненадаха всички?
- Самите протестиращи дават един прост и самоочевиден отговор на този въпрос – "не искаме повече така", "не искаме никого от досегашните". Само че, както и в едно семейство, което е пред разрив, "не искам" не е причината, а симптомът на врящия котел. Ако се опитаме да търсим причини, можем да ги видим на поне три нива:
Първо, България, наред с Гърция, е страната в Европейския съюз с най-голям дял млади хора, които нито учат, нито работят. Според изследване на Евростат от лятото на миналата година всеки четвърти младеж у нас влиза в тази група. Загубите се изчисляват на около 3.5% от БВП, но далеч по-големи са последиците върху личността в общата среда на стагниращи доходи и ръст на безработицата. Липсата на житейски перспективи, запушеният от икономическата криза трудов пазар, котерийните назначения в държавната администрация увеличават ръста на разочарованието от политическата система до нива близки на тези, провокирали Арабската пролет. Трябва да е много късогледо едно управление, особено след събитията в Северна Африка, младежките бунтове в Париж и Лондон, за да не види, че когато на улицата има поне 100 000 младежи, въпрос на конюнктура е кой ще запали фитила.
Втората причина трябва да търсим в слабата ефективност, или откровения цинизъм, на институциите в мнозинството от случаите, отнасящи се до жалби, сигнали, разрешителни, документи, и пр. на гражданите и дребния бизнес. Това важи както за конкретни проблеми, свързани с доставчиците на услуги – от мобилни оператори до лечение – така и за бутафорните обществени съвети. На хартия гражданският контрол и сега съществува, но е перфектно интегриран в кухите управленски структури и фрази. Мнозина, които по един или друг повод сме се опитвали да пробием арогантността на администрацията, сме получавали благодарствени писма за "гражданската ни позиция", без от това да следва каквото и да било решение. От омбудсманите работи единствено националният и още няколко общински. Ако не е подкрепата на някого "отгоре", гражданите нямат работещи институционални механизми за поставяне и решаване на проблеми.
И на трето място, непосредствената причина за катализа на протестите се корени в натягането на партийните предизборни стратегии. Неслучилата се на ядрения референдум електорална мобилизация накара БСП да максимализира и радикализира критичната вълна. Изследванията вече показваха равенство между ГЕРБ и БСП, и тъй като за левицата надхвърлянето на определен таван от избиратели беше на практика невъзможно, партийните стратези заложиха на енергията, в пряк и преносен смисъл, на протестите. Първоначалните, все още слаби и хаотични бунтове срещу ЕРП-та, бяха опаковани от нейните говорители в едно водещо послание – "началото на битката срещу монополите е възможно само с края на управлението на Борисов". Протестите, удържани в определени граници, трябваше да служат като средство за увеличаване на натиска и респективно за ерозията на ГЕРБ във времето до изборите.
Оставката на правителството прекъсна дългата игра на политическия противник. В тези стратегии онова, което двете големи не забелязаха, е, че видимата им слабост и втренченост в себе си дадоха ясен сигнал на протестиращите, че властта се търкаля на улицата. Оттук нататък протестът се отприщи срещу всеки и срещу всичко.
Каква е разликата между тези протести и 1996-1997 година?
- Огромна. Най-напред, независимо от икономическата криза и повишените сметки за ток, състоянието на държавата през 1996 и през 2013 е несравнимо. Освен това, тогава протестът беше срещу едно провалено управление, сега е срещу всички (провалили се по презумпция) партии. През 1997г. една партия събираше гнева, а друга – надеждата.
Сега всички събират само гняв. Тогава все още партиите и политиката бяха на мястото си, с онова, което могат и трябва да дадат на хората в една либерална демокрация - общ проект, хоризонт и посока. Сега партиите вече са загубили легитимност в очите на мнозинството. "Гражданите" срещу "политиците". Временно. Ако се изпълни желанието политиците да излязат от властта, последните ще станат граждани, а доскорошните граждани - политици. Което връща всичко в началната точка, но вероятно е рано да бъде осъзнато от стихията на улицата. Въпросът е когато го осъзнае, дали няма да е прекалено късно.
Колко типа послания се чуват от улицата? Какво казват протестиращите на политическите партии?
- Вече е трудно да се обхванат всички, а и те непрекъснато се разрастват, както по обхват, така и по радикалност. Самите протестиращи ги обобщиха в документ под симптоматичното наименование "искания на този етап".
Възможно е "този етап" вече да е отминал и днес да са други, но ако съберем в едно палитрата от икономически и политически искания – както по- умерените, така и крайните (национализация на ЕРП-та, гарантирана заплата от 800 лв., прекратяване на делата срещу длъжници за ток, вода, отопление; таван на лихвите, смяна на модела, граждански квоти във всички регулаторни органи, забрана на партиите, смяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна , оттегляне на всички политици, участвали във властта, затвор за приватизаторите…), ще видим, че целият привиден хаос, предполагам не нарочно, а напълно спонтанно, е поставен под знака на добре познатите от революционното минало радикално-левичарски послания. Издигащите ги не искат да ги именуват леви, но това не им пречи в своята цялост и насоченост да бъдат такива, макар и леко осъвременени като формулировка. Което вече си е една платформа за политическа партия.
Възможно ли е да вземат връх крайните настроения и ситуацията да стане неконтролируема?
- След прибирането на агитките и ултрасите, протестите преминаха в мирна фаза и поне на този етап опасността от ескалиране на напрежението по улиците не е водеща. Не че в определен момент някой не може да се изкуши отново да навива пружината и да чертае сценарии, но за момента по-голямата опасност е от ерозия на самата основа на и без друго крехката демокрация в България.
Водени от накърненото чувство за социална справедливост, спецификата на всички подобни протести е да искат радикална смяна на системата "тук и сега". Надали обаче преките участници или поддръжниците си дават сметка, че по думите на един известен мислител свободата, която искат да постигнат, може да се окаже път към робството им. Съвкупната реализация на исканията ще ни отведе в Оруеловата антиутопия "1984", а по-натуралистично казано, някъде в Северна Корея.
Режим на тока у нас имаше точно тогава, когато цялата енергийна система беше държавна, а хиперинфлация – в края на Виденовото управление, когато почти нямаше чужд инвеститор в България. Това – по отношение на икономическата утопия за благото на "чистата национална индустрия".
По отношение на политическата утопия за директното управление на "суверена", нека да нямаме никакви илюзии - на всеки 100, 200, 300 хиляди души с искания могат да се противопоставят други 100, 200, 300 хиляди, също граждани, също "суверен", с техните възможно напълно противоположни искания.
Протестиращите се борят с монополите и поради самото това би трябвало да са наясно, че те също не притежават монопола на истината за това, което е най-добро и справедливо за всички български граждани. Оставям настрани дребната подробност, че за да е ефективен гражданският контрол трябва да се основава на "зная, а не на "искам". В момента се шири една очарователна в наивността си, но мрачна в реализацията си теза, поне за онези, които познават историята. Според тази теза гражданите трябва да казват какво "искат", а управляващите да намерят "начин то да бъде изпълнено". Въпросът за иначе широко дебатираната отговорност не стои, тъй като "суверенът винаги е прав".
В условията на бедност, социално разслоение и дефицит на добре работеща съдебна система, подобни настроения могат лесно да бъдат инспирирани и да печелят популярност. Ако навреме не си дадем сметка обаче, че единственото, до което могат да ни отведат е още по-голяма бедност, несигурност и хаос и едва след изборите разберем какво сме сторили, ситуацията би могла да стане неконтролируема.
ГЕРБ като че започна предизборната си кампания с оставката на кабинета. Печели ли от по-ранните избори?
- За всяка управляваща партия най-печелившо е изкарването на мандата до край, естествено в нормална обществена атмосфера. Излизането от властта е съпроводено с редица негативи – спад на влияние, избледняване образа на силния и успешния, персонални бягства от общата лодка и пр. Всички те създават усещането, че предстоящият избор вече се е състоял и той не е благоприятен.
Пред алтернативата на всекидневните протести обаче и на евентуалната ескалация на напрежението, оставката беше по-добрият партиен ход. С него Борисов се премести на полето, което най-добре владее – опозиционната електорална битка. Тъй като в нея ГЕРБ не са сами с БСП, голямото предизвикателство пред него е доколко ще съумее да отчете присъствието на "третия" голям играч - отхвърлящия всички партии гражданин. Основната теза на ГЕРБ срещу "партиите на прехода" и езикът, който наложи, сега се обръща и срещу самия него, защото никой по-добре не владее езика на отрицанието от самата улица.
Има ли някакъв шанс за старата десница в тази ситуация?
- Най-напред, ясно е, че от сегашната ситуация печелят най-много радикалните, леви, националистически, популистки движения и партии. Полето на влияние и публичната чуваемост на старата десница са силно ограничени. Още повече, че освен от преместването на обществените настроения "в ляво", тя страда и от общия негативизъм срещу всички партии. Макар и малко парадоксално, в тази обстановка шансът на старата десница може да дойде точно от събуждащата се съпротива срещу този ерозиращ основни демократични ценности процес, в името на които тя беше създадена. Ако тя успее да събере и мобилизира хората, които са срещу популистките отговори на популизма, кризата може да се окаже шанс за нея.
Може ли да се прогнозира какво следва оттук нататък? Ще се справи ли президентът Плевнелиев с отговорността да назначи служебно правителство? Какъв тип служебен премиер ще търси той?
- България е в ситуация на ескалираща политическа криза и тази ситуация крие много рискове. Най-напред, от ръст на радикални искания, а след това - и от засилване влиянието на партии с подобни платформи в следващия парламент. Подобен на гръцкия вариант съвсем не е изключен за България. БСП губи от изтичането на потенциални леви симпатизанти още по вляво, ГЕРБ – от асоциирането му със статуквото. Спадането на електоралната тежест на "големите" води до това, че не само математически, но и политически нараства вероятността новият парламент да не съумее да излъчи правителство. Навлизането в нов изборен цикъл и невъзможността за законови промени само ще задълбочи проблемите, които накараха хората да излязат на улиците. А всяко ново влошаване на икономическата или финансова ситуация може да предизвика неконтролируем взрив.
При тези рискове ролята на президента Плевнелиев и бъдещото служебно правителство са ключови. Задачата е много по-трудна, отколкото тази пред президента Стоянов през 1997г. Тогава посоката беше ясна, задачите и мандата на служебното правителство – също. Тогавашният кабинет подготви терена за правителството на ОДС, част от основните фигури в него останаха същите.
Сега нещата са коренно различни. Ситуацията е непредвидима, задачите – неопределени, потенциалните министри – отсъстващи. Протестите позатихват, но в изнервената обстановка партийните лидери губят самообладание и вместо да използват аргументите на разума, започват сами да се държат като протестиращи.
Партиите имат интерес от слаб кабинет, но предвид неясния изход от изборите, може да се наложи този точно кабинет да управлява по-дълго от предвиденото. Най-логично би било президентът да търси политически необвързан премиер, юрист или технократ, който да съумее да поеме нужните отговорности. В сегашната ситуация образът на този кабинет би могъл да бъде ключов – да очертае първообраза на бъдещ, работещ и подкрепян кабинет, или обратното, окончателно да делегитимира едни слаби и неработещи институции, в плен на партийните сметки.
