евгени дайнов 
Обществото започва там, където се появява жертвоготовност - готовността да жертваш себе си (или нещо свое) за някого, когото не познаваш. Но знаеш, че е част от твоята общност - че е като теб.

Надяваме се, разбира се, програмното правителство да свърши нещо полезно. Поне да успее да възстанови някакви норми на ред, умереност и цивилизованост в делата на държавата. Например министърът на вътрешните работи да не е шеф на контрабандата, тайните служби да не заграбват бизнеса на хората, главните редактори да не ги е страх от приятелите на алфа-маймуната, намираща се на върха на държавата. Такива неща.

Но никакво правителство не може, ако не е подкрепено от огромно обществено усилие, да реши най-важния проблем - разпадането на обществото на изолирани, увълчени и подли индивиди, дебнещи се с цел да си правят злини и по този начин гарантиращи, че никой никога няма да постигне напредък. Държавата може само да задава рамка.

Какво се случва в рамката

- зависи от хората.
Ако онова, което правят хората, не е наред - нищо няма да бъде наред, каквато и рамка да им е дадена. При повече държава ще крадат от публичните финанси. При по-малко държава ще крадат от себеподобните. И обратно, ако хората не са увълчени, а си помагат, те може да подредят еднакво добре живота си както при „малко държава“ (САЩ), така и при „много държава“ (Швеция).

Да си припомним нещо, отдавна забравено в България (и не само). Хората не живеят сами. Те формират общности, в които намират закрила и арена за постигане на целите си. Тези общности правят държави, за да поддържат реда. Онези, които искат да пречат на останалите, биват бити през пръстите. Държавите пазят общностите и от външни агресори, които биха искали да вземат на хората всичко, което са си направили.

Затова Аристотел твърди, че онзи, който пръв е направил държава, е най-големият благодетел на човеците, „защото както завършеният човек е най-доброто от живите същества, така е най-лошото от всички, когато е изолиран от закон и право“.
Всичко това бе забравено в България под влиянието на

поне две ясни идеологии

- от една страна, чалгата и, от друга, онова, което у нас минава за „неолиберализъм“. И двете идеологии твърдят, че хората живеят в увълчена самотност и че единственото, което има за тях значение, е да удовлетворяват собствения си егоизъм - независимо от това дали го правят за сметка на някой друг.

Според чалгата най-важното е да имаш сила - или да се опираш на силата на някой твой покровител. Имайки сила, ти вземаш от останалите онова, което ти трябва. Затова според чалгата хората нямат нужда да полагат усилия - да се образоват, квалифицират и преквалифицират, да работят упорито година след година, за да имат онова, което искат. Всеки човек, стига да има (или да добие) сила, във всеки даден момент може да има всичко - като го вземе от някой друг. Образът на „имането“ съответства на този образ на човека. Важно е да притежаваш пари, коли, златни часовници и жени, в тази последователност. И да ядеш и да пиеш - тия три неща без мяра.



Колкото и парадоксално да звучи, „неолиберализмът“ предлага същата идеология, само че обвита в по-сложни думички от „Тигре, тигре, имаш ли пари...“
Според неолибералите човек в крайна сметка е търбух и единственото легитимно нещо, което може да прави, е да удовлетворява търбуха. Да „максимализира печалбата“.

Преди време се опитах да споря с един такъв. Обясних му, че човешките същества имат много по-сложна структура на мотивациите на своето поведение освен щенията на търбуха. Дадох пример с възторга си от един скорошен изгрев на морето и запитах дали според него това е легитимно мое поведение? Отговорът: „Само ако на изгрева може да му се сложи пазарна цена...“

Чалгата не се позовава на авторитети, а на най-долните човешки инстинкти - на онези нагони, които идват от животинската природа на нашето тяло.

Напълно чужда на чалгата е идеята

че онова, което ни прави хора, е способността да контролираме тези животински нагони с помощта на разума и на определена - чисто човешка - ценностна система.

Неолиберализмът, обратно, много обича да се позовава на авторитети. До неотдавна посочваха Маргарет Тачър, макар именно тя да настоява, че пълното оттегляне на държавата от икономиката е неприемливо, тъй като тогава „свободата се оказва свобода на силните да потискат слабите“. Очевидно напоследък неолибералите разбраха, че Тачър поддържа идеята за общност и за държава, затова престанаха да се занимават с баронесата. В крайна сметка им остана само Айн Ранд, която е Сталин, но наопаки. Който пък е един от кумирите на алфа-маймуните в българската политика и икономика.

И чалгата, и неолиберализмът не намират смисъл в съществуването на държавата. На чалгата не й трябва ред, защото, ако има такъв, чалга-човекът няма да може да взема от другите онова, което му трябва. А според неолибералите държавата е излишна, защото където и да се намеси, всичко обърква. Най-вече - поведението, подчинено на удовлетворяване щенията на търбуха („максимализиране на печалбата“).

Крайният резултат е онзи, който изкара хората на улицата в студа - монополната икономика. След като е редно всеки отделно взет човек да взема със сила от другите каквото иска, какво пречи на фирми и групи фирми да правят същото? Така икономиката се превърна от терен на честно състезание по предприемчивост в

джунгла, в която силните дерат слабите

Затова ЕРП-тата, уж вдигайки цената на тока с 13 процента, сервираха на клиентите си сметки, надути с 200-300 процента. Същите ЕРП-та веднага бяха защитени от неолибералите...



Покрай монополите, чалга-индивиди като например Емо Ротманса също се пласираха. Опирайки се на силата на премиера, започнаха да дерат секторите, до които имаха достъп. Държавата не наложи върху тях никакви правила, защото я нямаше. Или имаше я, но в подчинен вариант. Както сподели преди години самият Ротманс: „Държавата е наша, гората е наша и ще правим каквото си искаме.“
Протестите бяха именно срещу това статукво. Лозунгът „Всички вън!“ означаваше: „Не искаме да имаме тази държава. Искаме друга, която да не работи за шепа разбойници, а за нас...“ Искането беше, с една дума, да се възстанови

държавата като пазител на общността

- на онова място, в което хората намират сигурност и терен за постигане на своето благополучие.
Общност обаче няма. Докато няма, каквато и държава да бъде възстановена, тя няма да има какво да пази. И много лесно ще стане плячка на поредните разбойници. А държавата не може да прави общности. Само хората могат.

От тази гледна точка е радостно разпространението на „висящи“ кафета, хлябове, супи и пр., както и несекващата готовност на българите да събират пари за болни, изоставени от системата. Защото обществото започва там, където се появява жертвоготовност - готовността да жертваш себе си (или нещо свое) за някого, когото не познаваш. Но знаеш, че е част от твоята общност - че е като теб. И че утре може би ти ще се опираш върху неговата подкрепа.

Отказването от режима „търбух“ и преминаването към режим „жертвоготовност“ е онова, което българите трябва да направят, независимо дали програмното правителство ще свърши нещо полезно, или не. Преминаването от единия режим към другия би било подпомогнато от едно добро правителство, даващо пример, че може и да не се краде. Повторение на тройната коалиция би било пречка, но това не променя задачата.

За да си „върнем държавата“, както стана модерно да се казва, първо трябва да си върнем чувството за общност. Правителството не може да направи това вместо нас