Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2014 03:21 - Можем ли да се спасим извън Църквата?
Автор: elahikari Категория: Политика   
Прочетен: 522 Коментари: 0 Гласове:
0



  протодякон Андрей Кураев

                                                                   

                                      Въздушната блокада или къде живеят демоните               

 

     

image

                                                                              

                                                                                                                              

  

Защо православните са толкова убедени, че извън Църквата няма спасение? Какво е това – лоша черта на характера? Наследство на съветската идеологическа нетърпимост? Отживелица на „средновековни” чувства и начин на мислене?

 

В каква мярка явното и скандално дистанциране на православните от другите религии се явява особеност на съвременното поколение православни християни – т. е. това, което зависи от самите нас, от нашето настроение и възпитание, и в каква – вековна норма на православното светоусещане?

 

Израства ли православният изолационизъм от желанието (греховно от гледна точка на светския морал) на част от пастирите и съвремените миряни, или израства от самата сърцевина на Библията и православната традиция?

 

Християните не са господари на своята Църква и вяра. Още за апостолите е казано: „Не вие избрахте Мен, но Аз ви избрах” (Ин.15:16).  Християните не владеят никаква истина. Ако бяхме гностици или окултисти, които със своите усилия и аскеза създават свои космогонични системи, бихме могли да кажем за себе си, че сме намерили знание и сме го овладели. Но това не е така: Истината Сама е нахлула в живота на апостолите и казала – не вървете против „ръжена” (Деян. 9:5).

Вярвящият човек не „владее” Истината, той Й служи.

 

Това означава, че даже при цялото си желание да бъдем „открити” и „съвременни”, ние просто не можем да си измислим нов Христос.

 

Влизането в Църквата е встъпване в конкретна, жива община, на която Христос е съобщил не разпръснат набор от загадки-коани, а нещо напълно определено.

 

„Вярата не е резултат от самотно умуване, в което свободното от всякакви връзки „Аз” си измисля нещо за себе си в търсене на истината… И ако вярата не е нещо, измислено от мене, то словата й не са отдадени на моя произвол и не могат да бъдат заменени”. (Й. Ратцингер)1

 

В Евангелието има много неща, които лично на мен съвсем не ми харесват. Например, в него се казва: „Блажени гладните и жадните за правда” (Мт. 5:6), макар че мен би ме утешило повече, ако беше казано: „Блажени са професорите по богословие”. Също много би ми се искало в Евангелието да я нямаше притчата за десетте девици. Смисълът на притчата е ясен: може с целия жар на сърцето да откликнеш на зова на Жениха, можеш да станеш християнин и въпреки това в крайна сметка да се разминеш с Христос – ако в светилника на твоята душа маслото на ревността по Бога е изгоряло твърде бързо, ако молитвеното горене на началния живот с Христос се е загубило незабелязано и в края на живота си си станал обикновен топлохладен еснаф, който с думи говори за Христос, но не грее никого с делата си. Нима не е по-удобна концепцията на сектата „Семейство” (по-рано носеща името „Деца на Бога” придобила скандална известност с това, че сред средствата за проповядване на Евангелието практикувала проституция, в това число и детска, назовавайки я „пастирство на флиртуващата рибка”), че ако ти веднъж си повярвал в Христос, след това никакви грехове не могат да те лишат от Небесното Царство: ти просто вече си обречен на спасение.

 

Би ми се искало да преинача много неща в Евангелието…

 

Но не мога, – защото християнинът не може да цензурира Евангелието. Ако ние сме „скъпо купени” (вж.: 1Кор:6:19), то не трябва да приспособяваме Словото Божие според нашите желания и нашето ниво на разбиране, а сами да се постараем да разберем какво и защо ни е завещано от Писанието.

 

Можем да се възмутим от това, че Татяна Лерина е отхвърлила Онегин. Но, ако искаме да разберем Пушкин, а не просто да изкажем своята гледна точка за живота въобще и за „свободната любов” в частност, по-плодотворно би било да се замислим над това, защо все пак Пушкин е избрал именно такъв завършек…

 

Ако ние искаме да разберем най-важното от Евангелието, а именно – да разберем защо Бог е станал човек и защо не се е ограничил с проповеди и беседи, но и умря и възкръсна – то трябва най-малкото внимателно да се зачетем в Писанието. Да сверим с него това, или друго свое желание, тази или друга модна мисъл.

 

И така, явява ли се християнското убеждение, че няма спасение извън Христа, плод на човешката нетърпимост и ограниченост, или е неизбежен и логически извод от това откровение, което е запечатано в Евангелието?

 

Собствено, това, което са казали апостолите и пророците по този въпрос, е било най-логичен извод от …езическите доктрини. Езичниците говорели, че боговете, на които те се молят – това не е изначалния Бог, Който дал живот на всичко съществуващо. Библейските хора се съгласили: „Да, това е така”. Но, значи и служението на тези, които не се явяват източник на живота, не води към Вечния Живот.

 

Езичниците казвали, че те общуват най-тясно с духовете, които живеят около земята, в атмосферата. „Има между висшия ефир и низшата земя някакви средни божествени сили, населяващи въздушното пространство, които съобщават на боговете всички наши заслуги и упования. Гърците ги величаят с името демони, тези преносители между жителите на земята и небето….Чрез тях стават и чудесата и знаменията на маговете и всички видове пророчества”, – пише Апулей, излагайки философизирана версия на митологията. (Апулей. За божеството на Сократ. 5.)

 

В древни времена и висшите богове се наричали „демони”. Например, в орфическата традиция Ерот е „великият, нежен демон” (фрагмент 83К). При това в 58 орфически химн се възглася към Ерот: „Ти властваш сам, както е видно, над всички”. По мнението на Питагор, „хвърлена на земята, душата скита във въздуха… Целият въздух е пълен с души, които се наричат демони и герои, те изпращат на хората сънища и знамения” (Диоген Лаерций. За живота на философите. 8, 32.).

 

В античния лексикон демоните са същества посредничещи между висшите богове и хората. Те не са обезателно зли същества, още по-малко богоборчески. Сократ говори за „демон”, който направлява живота му… Порфирий уверява, че някакъв египетски жрец призовал „демона” на Плотин – „когато демона бил извикан и застанал пред тях, то се оказало, че той не е от породата на демоните, а от породата на боговете. Виждайки това, египетският жрец възкликнал: „Щастлив си ти! Твоят хранител е бог, а не демон от низша порода”, впрочем, веднага забранил да се пита за каквото и да било призования дух.  (Порфирий. За живота на Плотин. 10). Впрочем и езичниците предполагали, че демоните могат да причиняват зло. В „Одисея”, например, се споменава „ужасен демон” (Омир. Одисея. 5, 396).

 

Именно към тези въздушни сили били отправени молбите на езичниците. Магическо заклинание от елинистичната епоха призовава: „Дойди при мен, дух, реещ се във въздуха, който призовават с тайни знаци и имена”2. Гръцките магически папироси от Египет в римско време призовават демона Паредрос, назовавайки го „владика на въздуха”3.

 

И така, самите езичници уверявали, че именно въздушната стихия и видимото небе са пълни с техните богове.

 

Християните се съгласили. Християнският Бог е именно Бог на Небето, а не на зримите небеса. Това е надкосмичен Бог. Ако езичниците настояват, че регистрацията на посещаващите ги духове е въздуха, то се налага да признаем, че атмосферата изпълнява ролята на преграда, пречеща на възхождането на човешкия ум към Истинния Бог.

 

Обитателите на близките до земята слоеве ограбват и Бога, и човека, отклонявайки религиозното стремление на хората към себе си. Ако при това обърнем внимание и на факта, че именно от въздушните духове езичниците получават, по собствените им думи, своите пророчества, и ако също отчетем твърде двусмисления, а често и направо аморален характер на езическите митове, трудно бихме избегнали извода за това, че всъщност ги посещават не служебни по отношение на Бога духове, а паднали ангели.

 

Впрочем и Платон към края на живота си започнал да губи оптимизъм: „Ако космоса се движи неистово и нестройно, то трябва да признаем, че това е дело на зла душа” (Платон. Закони. 897d). Тук има очевидно разлика с предишното любуване от космоса и неговите господари: „Космосът е прекрасен, а неговият демиург добър; космосът е най-прекрасното от нещата, а неговият демиург – най-добрата от причините” (Платон. Тимей. 29а) … И така, езическите философски школи разказвали, че светът се управлява от демони, които не са богове, а в допълнение могат и да грешат…

 

Тогава библейските хора правят парадоксален извод: мястото, което обитават падналите духове, не е под земята, а над земята, въздушният свят. „И макар в качеството на наказание, като в затвор, вече да са получили ада, т. е. долния мрачен въздух, който макар и да наричат небе, не е звездното небе, съзвездията, а долното, от мъглите на което се събират облаци и където летят птици, поради което обикновено се нарича небе” (Августин. За природата на доброто. 33).

 

Съждението на Августин може да се счита за късно; той живял в пети век след Р. Хр.. Светският изследовател би могъл да каже, че той е изпитал влиянието на късните гръцки философи. (под влияние на питагорейците и стоиците в елинистичната епоха областта Айд – „ад” била пренесена във въздушната сфера4). Но работата е там, че в самите Библейски текстове, както старозаветни, така и новозаветни, е налице същият извод. При четенето на Писанието забелязваш, че светът на злото, на тези духове, които не симпатизират особено на човека, се помещава не под земята, а над нея. Земята е блокирана планета, тя е обкръжена от пояс враждебни на човека духовни стихии, през които наднебесния Творец трябва да се домогва до хората.

 

В десета глава на книгата на пророк Даниил, Ангелът, който той моли за помощ, могъл да дойде при него три седмици след обръщението на пророка. Причината за своето закъснение Ангелът на „великата сила” (Дан. 10:1) обяснил така: „от първия ден, когато разположи сърцето си, да достигнеш разбиране и да се смириш пред твоя Бог, твоите думи бяха чути, и аз щях да дойда според думите ти, но князът на персийското царство стоя срещу мене двайсет и един ден; ала ето, Михаил, един от първите князе, дойде да ми помогне…А сега дойдох да ти явя…” (Дан 10:12-14).

 

Господният вестител не може безпрепятствено да проникне в света на хората. Някакви духове, привлекли към себе си религиозния ентусиазъм на езичниците, в дадения случай на персите, оказват реална съпротива на благодатта. Само с помоща на архангел Михаил (който в църковното предание не случайно е наречен „Архистратиг”- военачалник на небесните сили)  блокадата била разбита- и то само временно. „Сега ще се върна, за да се боря с персийския княз; а кога изляза, ето ще дойде гръцкия княз” (Дан. 10:20).

 

Тук демоните са назовани по имената на езическите народи, които им служат. Но те не живеят на земята на тези народи или под нея. Затова и в Библията духовете на злобата се наричат –„поднебесните духове на злобата” (Еф.6:12). За библейските автори богоборните духове са космически същества, обитаващи именно небесните, а не подземните сфери.

 

Оказва се, че светът, който хората са свикнали да нарича „видимо небе”, въобще не е безопасен, той се стреми да подчини на себе си човешкото сърце… Небесата закриват Бога от човека – и тази блокада трябва да се разкъса. „О, да беше раздрал небесата и слязъл!” – възкликва старозаветния пророк Исаия (Ис. 64:1). Друга библейска книга изобличава юдеите за това, че те „ оставиха всички заповеди на Господа… покланяха се на цялото небесно воинство” (4Цар. 17:16). Още в Петокнижието уникалността на религиозния опит на Израил се описва така: „небесно воинство…Господ, Бог твой, ги е определил за всички народи под цялото небе. А вас Господ (Бог) взе… та да бъдете народ за Негов дял, както е това днес” (Втор. 4:19-20). Пророк Исаия предвижда деня на гнева, ден на падението на „космическите йерархии”: „И ще изтлее цялото небесно воинство, и небесата ще се свият като книжен свитък; и цялото им воинство ще падне, както опада лист от лоза, както увяхнал лист – от смоковница. Защото мечът Ми се опи на небесата” (Ис. 34:4-5).

 

Настава времето на Новия Завет – и то не се оказва време на примирение на Бога с космическите духове. Напротив, то е моментът на тяхната решителна битка.

 

При религиозно, а не моралистично четене на Новия Завет не можем да не забележим, че Христос е войн, Той направо казва, че води война против враг, който назовава „княз на този свят” (Ин. 12:31). Не по-малко характерни са и думите на ап. Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12) Светоуправници  на гръцки е „космократорес”. На съвременен окултен жаргон може да се преведе като „Владика на Космоса”.

 

Светът не е лош сам по себе си. Не, сам космосът е създаден от Бога, създаден е от същия Логос, който се въплати в Христа. Но след като: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит. 1:1), в небесния свят се появила пукнатина. Част от ангелските сили оттогава претендира за самостоятелна, безбожна власт над човека и неговия свят.

 

Преподобният Антоний Велики казва за произхода на езичеството: „И така, първо, знаем, че демоните не са създадени в такова състояние, заради което се наричат демони. Бог не е творил нищо лошо. Напротив, те са създадени добри; но изпадайки от небесната висота и въртейки се вече около земята, прелъстили езичниците с видения5”.

 

Всички послания на апостол Павел единогласно говорят за Кръста като за победа на Христос над някакви „космически власти”, князе на въздушната власт (Еф. 2:2) Против тях се сражавал Христос: „отне силата от началства и власти, Той ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях.”(Кол. 2:15)6.

 

Сега, след въплащението на надкосмическия Бог, в поднебесния свят, човек може да встъпи в общение с Наднебесното битие: „Колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тая сила Той действува в Христа, като го възкреси от мъртвите и постави от дясната си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло” (Еф. 1:19-23).

 

Според пояснението на св. Максим Изповедник, Кръста е премахнал „враждебните сили, изпълващи средното място между небето и земята”7.

 

Още повече изборът именно на кръстно наказание, т. е. такова, което се случва не на земята, а във въздуха, в домостроителния Промисъл се оказва свързан с необходимостта да се освети „въздушното пространство” – т.  е. това пространство, което отделя хората от Този, Който е „по-високо от небесата”. Голготският кръст е тунел, пробит през слоя на демоническите сили, които се представят на човека като последна религиозна реалност. За това свидетелства св. Иоан Златоуст: „Защо Той се заколва на височината на хълма, а не под покрив? За да очисти въздушното естество8”.

 

От какво да се очисти? – От падналите духове, а не от изгорелите газове: „Колко бесове се носят в този въздух! Колко противни нам сили” (св. Иоан Златоуст)9.

 

Подобно разсъждение намираме и в св. Атанасий Велики: „Дяволът, паднал от Небето, блуждае в тукашния долен въздух, произвежда мечтанията на прелъстените и се готви да задържи възхождащите…. Господ дойде да очисти въздуха… С каква друга смърт би извършил това, ако не със смърт приета във въздуха, т. е. на кръста?… Затова Господ претърпя кръст; т. к. възнесен на него, очисти въздуха от дяволската и всяка бесовска козня… откривай път за възхождане на небето, Той го обновил, казвайки: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти”  (Пс.23:7).Тъй като не за самото Слово като Гопод е било нужно да отвори вратите, защото нищо сътворено не е било заключено за Твореца; но ние сме имали нужда от това, ние които Той възнесъл в Собственото си Тяло”.

 

След Петдесетница първомъченик Стефан вижда небесата отворени, а през тях става видим Иисус, „стоящ отдясно на Бога” (Деян. 7:56). Спасителят, когото видял първомъченик Стефан, извършил борба, резултатът на която апостол Павел вижда в това, че от сега християните имат „велик Първосвещеник, Който е преминал през небесата, Иисуса, Сина Божий”( Евр. 4, 14).

 

Нищо не трябва да разделя човека от Бога: „ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили… ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:38-39).

 

Истинската религия не е контакт с духовете от космоса.

 

Религията е връзка на човека с Бога. С този, Който изначално е създал космоса и човека, а не с някой появил се в космическите пространства.

 

Християнството не обръща внимание на езическото различаване на демоните (като духове от атмосферата) от боговете (като владетели на звездното небе).

 

Има две оценки за езическите митове, които съществуват паралелно в библейския свят. Съгласно първата, „всички богове на народите са нищо”(1Пар. 16:26)10. Съгласно втората, „всички богове на народите са идоли” (Пс. 95:5) ( на църковно славянски думата е бесове и е в съответствие с гръцкия текст на Септуагинта: демони). По този начин, името, което езичниците прилагали към част от своите богове, Библията отнася към всички езически божества; тя е равнодушна към това, с какви титли се наричат духовете, вдъхновяващи езичниците.

 

В своя бунт против езичеството, апостолите не се ограничили с отхвърляне на властта на въздушните демони, но и се отказали да служат на господарите на звездното небе. Космократорите, които срещнахме в текста на ап. Павел, не е термин, изобретен от апостолите. В античната философия те са началници на чувствения космос, планетарни богове. „Космокроторите са седем”11- Кронос (Сатурн), Зевс (Юпитер), Арес (Марс), Хелиос (Слънце), Афродита (Венера), Хермес (Меркурий) и Селена (Луна).

 

Отново виждаме, че градацията на боговете, провеждана от самите езичници, се оказва твърде малозначима пред лицето на Този, Когото срещнали апостолите. Дали се наричат господари на въздушните ветрове (собствено демони), или на планетите (космократори), или на съзвездията (зодиократори), – те трябва да замлъкнат, когато „бездна бездна призовава”  (Пс. 41:8), т. е когато Безконечният Бог се обръща към Своя неизчерпаем образ – към човека.

 

Светител Иоан Златоуст сравнява небето със завесата на Йерусалимския храм12. Езичниците са хора, които са се заплели в завесите и паднали преждевременно на колене, без да стигнат до истинската Светиня.

 

Всички земни народи тръгнали по пътя на общуването с „космическите духове”, затова „главната мисъл на голямата част от Стария Завет би могла да се назове „самотничество на Бога” (Г. Честъртън)13. „Аз тъпках жлеба Сам, и никой от народите не беше с Мене” (Ис. 63:3). Тогава Бог създал за Себе Си нов народ, за да го защити от поклонение на „богинята на небето” (Иер. 44:17).

 

И това не е защото Бог е искал да разкъса кръга на своето самотничество. Просто хората умирали в тази блокада; те били обкръжени от този, за когото е казано, че той е „открай човекоубиец” (Ин. 8:44).

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elahikari
Категория: Политика
Прочетен: 1157099
Постинги: 2222
Коментари: 1461
Гласове: 1518