Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2015 05:45 - Патриарх Павле: Може да ме унизи един човек на света – аз самият
Автор: elahikari Категория: Политика   
Прочетен: 530 Коментари: 0 Гласове:
1




image
 Той става много рано. И когато всички спят, служи Божествена Литургия, моли се за своя народ. В неговото сърце има място за цялата му родина. Той е много малък на ръст, но е великан по дух. На крехките си плещи той носи тежестта на цялата нация.Патриарх Павле (1914-2009 г.) посвещава целия си живот на Църквата, известен е и любим на народа със скромността си.

Въпрос: Ваше Светейшество, нека започнем с началото на Вашия жизнен път – спомнете си за Гойко Стойчевич (мирското име на патриарх Павле), за Славония, село Кучанци и ранното детство?

Патриарх Павле: Аз съм раснал така, както расте и днешната младеж, с тази разлика, че самият живот беше доста различен и съществуваха граници, които почти никой не пристъпваше. А сега виждате какво се прави… Аз останах много рано без родители. Моят баща, който беше заминал за Америка на гурбет, се разболя от туберкулоза и се върна вкъщи, за да умре… Тогава аз не съм имал и три години. Брат ми току-що се беше родил. Майка ми се омъжи няколко години след смъртта на баща ми и също почина. Аз и брат ми останахме заедно с баба и леля.

Моето усещане за майчина любов е свързано с моята леля: помня нейната безгранична отдаденост, тя ми беше като втора майка и мисля, че когато умра, първо ще видя нея, а след това всички останали. Нашето семейство беше религиозно – децата ходеха в неделното училище, учеха „Закон Божий” и още в първите години знаеха „Отче наш”, но когато растеш без родители, усещането за близостта и грижата на Небесния Отец е много силно. Аз съм слушал за едно изоставено от майка си дете, което живеело със своята баба. Когато чувало думата „мама”, то тичало вкъщи, прегръщало котката и я наричало „мама”…

Нашата леля много ни обичаше, но понякога се налагаше да ни наказва с пръчката… Според мен днешната система на възпитание е болна, неправилна, децата попадат буквално в бронята на родителската любов и грижа и не могат да се развиват така, както е необходимо. Убива се всякаква инициатива и момчето расте с психика на прахосник, вместо да свиква с мисълта, че трябва един ден да стане опора на семейството, или пък става своеволен и капризен, очаквайки, че за всичко ще му угаждат.

Имаше ли предположения тогава, някакви знаци, че ще посветите своя живот на Църквата?

Не, освен това, че бях с много крехко здраве. Веднъж дори бяха поставили свещ до мен, мислейки, че съм умрял. Семейството ми оказа решаващо влияние върху моето решение да постъпя в Духовната Академия, но в мен остана интересът към физиката, с която аз се занимавах през свободното си време.

И все пак вие сериозно проверявахте своето решение да постъпите в Духовната академия?

Тогава, в третия курс на Академията, в главата ми дойде мисъл: „Ако Бог предварително знае, че аз ще бъда убиец, мога ли да променя своя път? Ако мога – тогава Неговото знание е нищо, но ако не мога, къде е тук свободата?” Дълго се мъчих с този въпрос, без да мога да намеря отговор. Не можех да се доверя на някои от своите приятели, защото тях не ги измъчваха подобни въпроси, а не смеех да попитам и преподавателя си, защото се опасявах, че ще ме помислят за еретик – кой знае?!

image

На тази възраст всичко ти идва наум и аз дълго носих в себе си този въпрос, докато не намерих отговор при блажени Августин, който го обяснява с понятието време. Времето, казва той, е някаква непрекъснатост, която има минало, настояще и бъдеще. Миналото е било – него го няма, бъдещето ще бъде, него още го няма, а какво има днес? Има настояще, но и него почти го няма – точката на съприкосновение на миналото и бъдещето, в която, веднъж стъпило, бъдещето непрекъснато преминава в миналото е настояще.

Времето съществува само за тварните същества, материи, вселени и разбира се, за нас, хората. Ние живеем и познаваме в категории, пространства и числа. Тези категории не съществуват за Бога. За Него няма нито минало, нито бъдеще, това бъдеще е наше, а не Негово. И тези отговори станаха за мен решение на поставения проблем, който ме измъчваше. Ако не бях намерил отговор на въпроса, който ме измъчваше, сигурно щях да приключа с богословието.

Как се почувствахте, когато Ви избраха за патриарх?

Това беше шок. Аз никога не съм очаквал, нито предполагал такова нещо, тогава бях на 76 години, а в такава възраст да започнеш нещо ново е много трудно. Но утрото е по-мъдро от вечерта – на следващия ден дойдох на себе си и започнах да мисля откъде да започна, кое е първото, с което да се захвана. Знаете как е – има възможни неща, има и невъзможни, а има и такива, които си длъжен да направиш. Чувството за дълг и това, което то налага като главно – винаги с това си мисля, че трябва да се започне.

Можете ли да определите кой е най-трудния момент във Вашето служение?

Най-трудно е да преодолявам малодушието, което по принцип е свойствено за хората. Но по-късно, оглеждайки се назад, разбираш, че и скърбите, и неудачите имат своя смисъл. Ето, помня как вървях пеш към манастира, пътят беше дълъг, валеше дъжд, нямах чадър, под мен – страшна лепкава кал, едва повдигаш крак от земята. Мислех си тогава: „Господи, защо става така, аз не отивам на заведение, защо е толкова трудно, нали отивам в манастир, какво става?” А след това сам си отговорих: „А къде е твоята издръжливост, къде е твоят стремеж?” Всичко се подрежда, ако умееш да търпиш и се доверяваш на Бога.

Защо не смятате себе си за очевидец на събитията в Косово?

По простата причина, че не съм очевидец на тези събития. На моето пребиваване в Косово преди време беше придадено прекалено голямо значение. Просто аз бях там, защото беше редно да бъда. Ние все така се нуждаем от добри хора и добри пастири и сме готови да ги видим навсякъде, винаги и непрестанно. Но грешим, когато виждаме само външното. В добродетелта трябва да се расте непрестанно, да се стигне до висшето стъпало – „невъзможността да греша”. Това е глъбинен вътрешен процес, естествено, той се отразява и отвън.

Понякога човек минава покрай теб, а от това ти става леко, топло и защо – не знаете. И обратното – заедно с друг ти е някак трудно, тежко, сякаш не си на себе си. Ние подготвяме рая или ада във всяка своя духовна клетка. Неврозите – ето, това са адски мъчения още на този свят – от какво мислите че са те? – От недостиг на любов. Съвършената любов прогонва всички тъмни страхове.

image

Значи, началото на ада е на земята?

Естествено, тук е. И блаженството започва оттук. Ако тук можем да се подготвим за блаженство, то там – вече не можем. Смъртта – това е граница, зад която няма покаяние. Но след физическата смърт съществуват степени на блаженство. За човека в добродетелта няма застой, точно така, както и в злото няма преграда. Колко бързо може да расте човек – зависи от ревността му по придобиване на добродетели. Естествено, много неща зависят от разума, от разбирането и от решението на въпроса за смисъла на живота. Това е първостепенен въпрос. Ако човек го реши, тогава всичко става по-леко.

Един младеж попитал Айнщайн в какво се състои смисълът на човешкия живот. „За да знаеш отговора на този въпрос, трябва да си вярващ”, отговорил ученият. Младият човек продължавал: „Не е ли по-добре да не си задавам този въпрос?”. Айнщайн му отговорил: „Човекът, който не намери отговора на този въпрос и не намери смисъла на живота си, ще бъде не само нещастен, но и нежизнеспособен. Доколкото аз можах да проникна в законите на природата, видях в тях проява на висш разум, в сравнение с който всичко, на което е способен човешкия разум, е само блед отблясък”.

По мое мнение там, където съществува висш разум, там съществува и личност, която принадлежи на този висш разум. Тъй като личността не съществува без разум, така и разумът не съществува без личност. Нито любовта, нито ненавистта могат да съществуват без личност. За мен „висшият разум” е Божият разум. За Айнщайн е различно. Той е бил пантеист, не е вярвал в личен Бог, разбирал е рая и ада прекалено буквално, повърхностно.

Може ли да се обясни слизането на Благодатния огън на Гроба Господен със законите на природата?

В кувуклията на Гроба Господен влиза патриархът. Свещите са изгасени. Огънят слиза заради вярата и молитвата. Това е чудо. Ако свети апостол Павел не е видял Спасителя пред вратите на Дамаск, тогава цялото християнство е фикция. Ако Христос не е възкръснал, християнството не би имало смисъл, защото в това е същността на нашата вяра. Ако Христос не е Бог, ако няма друг свят, ние сме най-нещастните сред хората. Ако дори науката е намерила доказателства, каквито съм убеден, че не може да намери, но ако дори намери, защо сме длъжни да повярваме на това? Как можем да докажем, че светът е възникнал сам, от нищо или че душата е смъртна. Това вече няма да бъде наука, а самата вяра на материалистите.

В днешно време много хора се обръщат към будистката медитация, макар че молитвата по думите на светите отци е единственият уникален способ на истинско богообщение. В православната традиция е известен исихазмът. Има ли последователи на исихазма в наши дни?

Такива хора неохотно разказват за своя опит, това е нещо глъбинно. Исихазмът е начин да се достигне до небесната Божествена светлина. Противниците на исихазма с насмешка казват, че исихастите просто гледат своя пъп. В действителност те се съсредоточават, концентрират максимално своето внимание вътре в себе си, за да се освободят от плена на този свят. Някога и светските хора са прибягвали към такъв вид молитва, но само под ръководството на монаси-исихасти. Сега монасите са все по-малко и затова малко хора познават исихазма, а още по-малко го практикуват.

Известно е, че Вие се изповядвате обстойно четири пъти през годината. Какво е значението на изповедта?

Грехът се ражда в сърцето и ума. Ние грешим с мисли, думи, дела. Изповедта – това е покайното чувство на блудния син, напуснал своя Отец, нарушил Неговата воля и забързан да се върне при Него, което означава – при самия себе си. В раннохристиянската църква изповедта е била публична, по-късно публичната изповед била отменена, за да не смущава децата и новоначалните. Много е трудно в присъствието на другите да признаваш своите грехове. Покаянието означава изменение на ума, а епитимията не е наказание, а лекарство. И на себе си, и на другите казвам: който иска, може да ме унижава, но истински може да ме унизи един човек на света – аз самият. Когато разбереш това, придобиваш вътрешно равновесие и покой. 

Със съкращения от www.pravoslavie.bgПревод: Дария Захариева;

 Снимки:  www.balkantravellers.commywebs.su; de.nemanja.de;




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elahikari
Категория: Политика
Прочетен: 1059882
Постинги: 2102
Коментари: 1387
Гласове: 1456