„…истината ни убягва ако не концентрираме вниманието си изцяло в търсенето й. Но дори когато тя ни убягва, илюзията че я знаем продължава да се мотае в краката ни…“

-Александър Солженицин

Тончо Краевски

 5corners.eu

Този текст пиша по няколко повода, които се натрупаха през седмиците на спорове относно Истанбулската конвенция. Първо споровете ми във фейсбук с Евгений Дайнов и Ружа Смилова и после едно телевизионно участие и текст на Калин Янакиев.

И тъй като с проф. Дайнов имаме джентълменска уговорка да изведем разговора на по-високо ниво и да заговорим за „основните принципи“, а за проф. Калин Янакиев знам, че е отворен към разумни дебати човек, реших да систематизирам най-популярните аргументи на образованите защитници на конвенцията и да ги адресирам.

Започвам по ред:

Аргументът за лошия превод / практическата необходимост от понятията

Много хора от самото начало на скандала, очакваха че ще го потушат с констатацията, че на английски има две думи за пол, а ние в България като по-изостанали имаме само една – съответно истерията е глупава и провинциална.

Това не е точно така. В английски невинаги е имало две думи за пол. До началото на миналия век „sex“ се е използвала преимуществено за „пол“, а за сексуален акт е имало други думи, които сега са архаизми. Нужда от втора за дума за пол не е имало, докато през 60-те терминът джендър не започва да се налага от група психиатри като Робърт Столър и Джон Мъни, а впоследствие се подхваща от радикални марксисти и феминисти като Джудит Бътлър и така се налага първо в науката, после във феминистката теория и масовите медии.

Другото възражение е, че самият текст бил лошо преведен.

Аз откровено не виждам как лошият превод на текста е аргумент в полза на конвенцията. Да, преводът наистина е слаб, главно защото не успява да преведе gender и gender identity (за които ще стане въпрос по-надолу), но английската и френската версия (които са официални) са достъпни в интернет и винаги можем да спорим върху тях обективно.

Третото подобно възражение е, че нямало как иначе да се адресира проблема, освен чрез понятия за социални роли.

Това също не е вярно, защото още в първите документи с които се адресира дискриминацията срещу жени, например Конвенцията за прекратяване на всички форми на дискриминация спрямо жени на ООН от 1979 използва само думата „sex“ и текстът не страда от това. Думата gender придобива значимост за първи път в международен документ едва в Пекинската декларация от 1995 година. На въпросната конференция, впрочем, се дискутира теорията на Джудит Бътлър за „полова идентичност, радикално независима от биологичния пол“ и избухват тежки противоречия, вследствие от което е назначена комисия, която да реши какво означава „джендър“ в юридически смисъл; и в Анекс IV от Декларацията, те казват да се разбира джендър „в обикновен, общоприет смисъл“, т.е. отказват да го дефинират.

Аргументът на Калин Янакиев – „Това, което казвате може да е вярно, но то не се отнася до Истанбулската конвенция“

В текста си в портал Култура, проф. Янакиев обвинява противниците на ИК в употреба на „сламен човек“ или straw man fallacy. Това е логическа грешка, при която някой изкривява или подменя твърдението на опонента си и атакува това фалшиво твърдение, вместо истинското. С други думи, противниците на ИК може да говорят за джендър идеология и дори вероятно правилно да я критикуват, но това не е релевантна критика, защото джендър идеология в конвенцията няма.

Това не е вярно. В член 4(3) от ИК, който е описан достъпно за неюристи в точка 53 от Разяснителния доклад е недвусмислено казано, че имплементирането на разпоредбите на конвенцията – тоест, законите, политиките и услугите, които трябва да бъдат създадени и предоставени на пострадалите жени – трябва да се случи без дискриминация на основа на полова идентичност. Нещо повече, в списъка с недопустими основания за дискриминация са дадени последователно три различни термина, които законотворецът разпознава като отделни: sex, gender, gender identity; или пол, джендър и джендър идентичност. Дори да е защитима тезата на проф. Калин Янакиев, че джендър е просто „жанр в който обществата разполагат мъжете и жените“ (което също не е безпроблемно твърдение), то при термина gender identity, споменат и изброен отделно от gender, не може да съществува никакво съмнение за какво става дума. Джендър идентичност е преживяването на човек за неговия собствен пол, което може да отговоря или да не отговоря на полът, който му е приписан при раждането.

Тази дефиниция е възприета от психолозите (тази книга, стр. 8) и в политическия език на международните организации (ето този доклад на Комисаря по човешките права на Съвета на Европа, Томас Хамарберг, страницата е 3), така че всякакъв опит да се твърди, че джендър идентичност означава нещо друго, челно се сблъсква с фактите от света.

Какъв по-точно е проблема с джендър идентичността? Тук няма изобщо да се впускам в неомарксистките теории, които проф. Янакиев твърди, че нямат нищо общо (а те имат много) и просто ще кажа, че преживяването на джендър идентичност, която се различава от пола по рождение е заболяване, класифицирано в Диагностичния и Статистически Наръчник на Психическите Разстройства на Американската Психиатрична Асоциация (стр. 451) от 1980 до 2013 като психично разстройство. От 2013 „разстройство“ е подменено с „дисфория“, за да се премести фокуса от самото заболяване върху симптомите на емоционален и психологически дискомфорт с които е съпроводено – все пак, надявам се е ясно, че лекарите са подложени на политически и медиен натиск.

Инструментализирането на „джендър идентичността“ в конвенцията е просто и ясно. Мъже, които „преживяват идентичността си като женска“ не трябва да бъдат изключвани от здравните и социалните услуги предвидени за жени, жертви на насилие. Това ще рече например да имат достъп до кризисни центрове, където истинските жени се настаняват с децата си и прочее.

Така погледнато, Джудит Бътлър май наистина излезе от куфара?

Аргументът на Ружа Смилова – „Защо да отказваме защита на хората с различна полова идентичност?“

Ружа Смилова преди няколко дни призна, че обхватът на конвенцията действително надхвърля биологичните жени, но настоявайки, че хората с различна полова идентичност също заслужават защита и че ако не приемем конвенцията, покрай тях без защита ще останат и жените.

Тук има две логически грешки.

Първо, фалшива дихотомия: „Ако не приемем конвенцията, няма да бъдат защитени правата на жените“. Тоест, тук априори се допуска, че няма други закони и мерки, които да защитават жените и приемането на конвенцията е едва ли не спешен въпрос. Така има само две опции – или сте за конвенцията, или сте за биенето на жени.

Второ, non-sequitur: „Щом конвенцията защитава и хора с различна полова идентичност, а вие сте против конвенцията, значи сте против защитата на тези хора“. Не, от едното не следва другото. Това, че не желая трансджендърите и кросдресърите да бъдат категоризирани ефективно като жени, не означава че съм против те да бъдат защитени – просто бих желал това да стане отделно и по подходящ начин.

И накрая, това е много некоректен начин за прокарване на една политика и провеждане на публичен дебат. Ако от самото начало бяхте поставили въпроса не като „трябва ли да се борим с насилието над жените?“ (на което всички нормални хора отговарят с „да“ и въпросът е приключен); а като „трябва ли мъже, които се чувстват като жени, да бъдат под закрилата на законите и услугите за защита на жени?“ и въпросът беше именно така поставен навсякъде – във фейсбук, във вестниците и по телевизията в „Референдум“, тогава дебатът щеше да бъде честен.

Текстът е публикуван в https://5corners.eu/istanbulska-konvencia-redpill/