Да припомня, че не говоря за кампанията #MeToo или за все по-разширяващия се периметър на „полицията на мисълта“ в днешно време, а за национал-социалистическия режим и хитлерова Германия.
Днес обаче виждаме белезите на един либерален Gleichschaltung. Защото либерализмът, който в продължение на столетие беше доктрина на свободата, правата на човека и държавната ненамеса, отхвърляйки потиснически политически, икономически и социо-културни модели, беше изкривен през последното десетилетие. Произведе ексктремистко политическо течение, което под маската на „човешки права“ (а всъщност въпреки тях!) и чрез безжалостно социално инженерство (дълбоко анти-либерално) се стреми да произведе „нов човек“.
Създателят на този „нов човек“, техният „бог“, е държавата, която трябва с декрети да бърка в душите на хората, да им казва какво да мислят и как да говорят, да криминализира инакомислието, да размие естествените разлики между мъжете и жените, да обезцъркви обществото, да анихилира семейството и традицията, претопи националните идентичности... Пренаписват се книги и национални химни, цензурират се класически произведения, заличават се филмови образи, за да бъде унифицирано не само настоящето и бъдещето, а и миналото. Глайхшалтунг.
Докато се размие и държавата, за да остане наднационалното правителство, излъчвано не от народите, а от „избраните“. Не, не е антиутопия, а идеалът на неолибералния глобализъм. Няма държави, има глобален пазар. Няма граждани, а „клиенти“ и „потребители“. Няма полови различия, има полова неутралност.
Полът е въпрос на личен избор, а не генетична преподпределеност. Всичко това трябва да бъде държавно нормирано и индоктринирано у подрастващите от ранно детство. Биологичният пол е първобитна измишльотина, която остарялото мислене на несвободните роби на природата „приписва при раждане“. Биологични окови, които трябва да бъдат разкъсани, за да може човек сам да се проектира като мъж, жена или каквото друго реши извън тази примитивна бинарност. И затова не трябва да има „той и тя“, а нещо друго. Не трябва да има майка и татко, а „родител 1“ и „родител 2“. На децата трябва да бъде системно втълпявано от детската градина, че могат да си направят операция за смяна на пола, стига само да решат; че няма момчешко и момичешко, а безполова унификация. Дори Господ Бог, за онези илитерати, които вярват в него, не е от мъжки род, а е полово неутрален... Малцинственият стереотип на едно малцинство (трансджендър) в малцинството (ЛГБТИ) трябва да бъде установен като общовалидна социална норма и наложен на всички останали.
Това са в резюме някои от политическите постулати на джендър-идеологията, която в разрез с научните методи, твърди, че не биологията, а личната самоидентификация определя пола. Писах за това преди месец в анализ за „Гласове“, под заглавие „Джендър“ е абсурдна идеология, домашното насилие – отвратителна реалност“, въвеждайки понятието джендър-идеология може би за първи път в българския публичен дискурс по повод на подводните камъни в т.нар. Истанбулска конвенция. Не съм измислил топлата вода, разбира се, тъй като борбата с политическия дневен ред на джендър-идеолозите тече от близо две десетилетия в много държави – от САЩ и Южна Америка, та чак до Европа. У нас се сблъскахме с това едва сега.
Всъщност, това е вулгаризирано продължение на левичарския атеистичен ексзистенциализъм на поклониците на маоизма и китайската културна революция Жан Пол Сартър и съпругата му Симон Дьо Бовоар, който за известно време се беше превърнал в мода през 60-70-те години на миналия век. Съществуването предхожда същността. Човек се ражда без същност, без проект. Сам проектира себе си чрез изборите, които прави. Няма Бог и Създател, човекът е „бог“ и трябва да се самоизобрети, постулира Сартр.
Изкривявайки тази постановка, джендър-идеологията отиде още по-нататък – генетиката е без значение, свободата на избор на пол е над всичко. И не само това – тази идеология трябва да се превърне в общовалидна социална норма и да бъде индоктринирана от държавата. Щом едно малцинство – например транссексуалните – иска полова неутралност в обществото, то всички жени трябва потиснат своята женска идентичност вместо да се гордеят с нея, и да приемат да бъдат третирани от държавата като „бременни хора“, а не като „бременни жени“. Или пък всички мъже и жени трябва да се съгласят да използват общи тоалетни и съблекални с хора, чиито външни полови белези са на противоположния пол, само защото те се изживяват на психическо ниво като нещо друго. И прочие. В някои държави (Канада, Великобритания) тази идеология вече е трансформирана в държавна политика. В САЩ и повечето държави от Европа и Южна Америка опитите продължават, на този етап, слава Богу, неуспешно.
В дебатите по конвенцията и от двете страни на „барикадата“ се чуват и откровени глупости, и грозни крайности. Факт. Но в случая ще говоря за позицията на безкритичните привърженици на т.нар. Истанбулската конвенция, които упорито бягат от същността на проблема. Затова ще си позволя за пореден път да го обобщя. Вярно е, че въпросната конвенция не въвежда изрично гореописаната джендър-идеология, която откъсва биологичен от социален пол. Проблемът обаче е, че не я отхвърля изрично. Както е направено, например, в Римския статут на Международния наказателен съд. В съчетание с целенасочено широките формулировки за пола в Истанбулската конвенция и с обстоятелството, че джендър-идеологията е въздигната в държавна политика в някои общества, повдигнатите въпроси, опасения и възражения срещу тази конвенция са напълно легитимни. Защото нищо в нея не пречи тя да бъде превърната утре в знаме на пълзящото установяване на джендър-идеологията у нас.
В интерес на истината, още когато писах за първи път по темата, очаквах, че безкритичните привърженици на Истанбулската конвенция ще потърсят разумни отговори на повдиганите от всички страни, от интелектуалния и научен елит на България, въпроси. Самозаблуждавах се, че те ще вникнат в дълбочината на проблема и ще се опитат да формулират конкретни гаранции, че джендър-идеологията няма място в конвенцията. Колко съм бил наивен! Вместо аргументи, чухме дадзибао - „няма мърдане“. И фанатизъм от типа “това е така, защото е така”. Накрая, липсата на аргументи замениха с пропагандни клишета, концентрирани в две опорни точки: който е срещу конвенцията е „за“ насилието, „против“ равноправието на мъжете, жените и на сексуалните малцинства. Толкоз. Аксиома.
Безкритичните привърженици на Истанбулската конвенция отказват да дискутират, а неудобните факти и въпросите, на които нямат отговори безцеремонно игнорират. Като някакви журналистки, които яростно злословиха срещу Емил Кошлуков, че разпространил информация за скандални стандарти за сексуално образование на Световната здравна организация, използвани в Германия. Те не били намерили нищо за информиране на децата от 0 до 4 годишна възраст за детската мастурбация, а на тийнейджърите – за смяна на пола. Когато им посочиш конкретната страница, на която го пише, се правят, че не чуват. И понеже „чукча е писател, а не читател“, продължават да пишат злобни пасквили, в които невежествено заблуждават обществото, че нямало такова нещо. Интелектуален провинциализъм и банална арогантност? Не само! Пропаганда на промити мозъци. Продукт на либералния „глайхшалтунг“. Те не дискутират, те декретират. Не се коригират, когато не знаят, допуснат неточност или грешка – те поучават и назидават от последна инстанция (да им се чудиш отгоре на какво!).
Опорките, че щом възразяваш на Истанбулската конвенция, значи автоматично се „женомразец“ и „хомофоб“, разбира се, са дълбоко несъстоятелни! Никой не възразява срещу равноправието, борбата с насилието и зачитането на правата и достойнството на жените и на ЛГБТИ хората. Защото никое човешко същество не трябва да бъде жертва на насилие, а обществото трябва да се бори с това отвратително явление.
Никой от критиците на Истанбулската конвенция не възразява също срещу разбирането за социално проявление и социална надстройка (джендър), които са неразривно свързани с генетично определения пол. Едва ли някой си помисля да отрече социалната роля на жената като майка или на мъжа като баща. Самото изучаване на социалните роли на двата пола, мъжки и женски, е легитимно научно течение, което е свързано с класическата борба за постигане на равноправие на жените в съвременното общество.
Възразява се обаче категорично срещу ненаучната идеологема, че социалният пол е откъснат от биологичния и това трябва да стане държавна политика. Това е ненаучна девиация, появила се през последните две десетилетия. В това се състои проблемът! Защото науката по безсъмнен и научно необорим досега начин е доказала, че полът е въпрос единствено и само на биология. Хората се раждат или мъже, или жени, което е генетично кодирано във всяка клетка на организма. Наличието на аномалии е изключително рядко изключение (хермафродитизъм, синдромите на Суайер и на Льо Шапел), което няма общо с правилото, че полът на един човек е един и същ на генетично ниво от раждането до смъртта. При тези аномалии по принцип има нужда от терапевтична и хирургическа намеса. Но ние говорим за нормата, а не за изключението. Никакви хормонални или оперативни намеси не могат сами по себе си да променят пола.
Що се отнася до джендъра, т.е. социалния пол, когато едно лице се самовъзприема, като нещо различно от пола, който е закодиран в тялото му, това е въпрос на психическо състояние. Съвременната психиатрия го класифицира като “полова дисфория”. Никой не се ражда „в чуждо тяло“ и това не е биологично предопределено. Дори авторитетна академична институция в САЩ като „Джонс Хопкинс“, която през 60-те години беше първопроходец в хирургичната смяна пола, през 1979 г. прекрати тази програма, защото установи, че такава намеса не помага за подобряване на психичното състояние на пожелалите „смяна на пола“ и ръстът на самоубийствата сред тях е много по-голям, отколкото сред тези, които не са се подложили на подобна интервенция.
Назоваването на такива обективни факти, или най-малкото на това преобладаващо виждане в днешната наука, не е „трансфобия“. Нито пък има нещо общо със сексуалната ориентация на мъжете и жените, която може да е хетеро-, хомо-, или бисексуална и не трябва да бъде основание за дискриминация. Да си против джендър-идеологията съвсем не означава, че подкрепяш насилието срещу ЛГБТИ хората. Означава, че си против това експериментирането с човешките тела и психика, което не се налага от генетични аномалии, а е поради личен избор, да се превръща в общовалидна социална норма. Против това, на децата да се втълпява от ранна възраст, че могат да си сменят пола, ако решат.
Помните ли знаменитият филм „Клетка за птици“ с Робин Уилямс? Тази холивудска лента символично бележи епохата, когато нуждата от равноправие на сексуалните малцинства, които не трябва да бъдат преследвани, дискриминирани и унизявани заради своя начин на живот, будеше не само симпатия, но и стана норма на свобода и толерантност в демократичните общества. Същото може да се каже за всички усилия за изравняване на третирането на жените и мъжете в обществото, равното заплащане и прочие демократични каузи.
Проблемът днес е, че две малцинства в малцинствата – агресивните феминистки и част от трансджендър активистите излязоха от борбата за равноправие и се заеха да наложат своите малцинствени стереотипи и разбирания като общовалидна норма в обществото. Опитват се да го правят на национално ниво в редица държави. Правят го и на международно равнище в ООН, УНИЦЕФ, ЕС, Съвета на Европа. Изхвърлят на бунището фундаменталният принцип, че правата на личността свършват там, където започват правата на другите.
Те вярват, че всеки сам си избира пол, следователно всички трябва да вярват в това. И не само да вярват, но и да приспособят начина си на живот и възпитанието на децата към това. Всичко останало трябва да бъде забранено, стигматизирано и даже криминализирано. Да бъде заклеймено като „език на омразата“ без оглед на това, че „език на омразата“ е само този, който насъсква към насилие и дискриминация спрямо конкретни групи, а не този, с който се изразява отношение към спорни въпроси в обществото или се назовават обективни факти от типа „Дядо Коледа е създаден като бял човек“.
Но трябва да сме наясно, че Истанбулската конвенция е само повод за големия разговор за това какво общество искаме да бъдем. Какво искаме да учат децата на България в училище. Къде е мястото на християнството и другите религии в обществото. Кои са ценностите, традициите и целите, които ни обединяват.
Трябва да започнем този разговор, за да не допуснем либералния “глайхшалтунг” и да защитим начина си на живот, правата и достойнството на всички – и на мнозинството, и на малцинствата; и на „традиционните“, и на „нетрадиционните“.
Масовата обществена реакция към сенките, които прозират иззад Истанбулската конвенция е обнадеждаваща, че този разговор предстои. И най-вероятно няма да се води на брюкселски, а дадзибаото „няма мърдане“ ще бъде изоставено. Както подобава на едно зряло и просветено общество.
© Андрей Мелник атакува Бразилия за укра...
Аз немам президент!
