Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.06 20:11 - Криворазбраната Либерална Любов
Автор: elahikari Категория: Политика   
Прочетен: 340 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 "Шизофренията е болест, какъвто е и хомосексуализмът и други сексуални и личностни отклонения, изразени в спектъра ЛГБТ", твърди Лина Хотнишка.

На 21 април 2016 г. Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, позната също като Истанбулска конвенция, е подписана от министъра на правосъдието на Република България.

В член 3, подточка „в“ на тази конвенция се въвежда новото понятие „социален пол“ (български превод на думата gender – „джендър“), или „полова идентичност“ като нещо различно и отделно от биологичните два пола – мъжки и женски.

Стратегия за въвеждането в българското законодателство на принципите и изискванията на Истанбулската конвенция е направено от междуведомствена група към Министерство на правосъдието, включваща и редица организации, насочени към политическо лобиране и разпространение на т.нар. „джендър идеология“, присъща на членове на ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални) общността в България, като фондация „Джендър алтернативи“, фондация „Български център за джендър изследвания“ и Младежка ЛГБТ организация „Действие“.

В началото на януари 2018г. кабинетът предложи Истанбулската конвенция да бъде ратифицирана от Народното събрание.

В очакване на решението на народните представители относно Истанбулската конвенция в публичното пространство се чуват разнородни гласове – някои изказват откровена омраза към ЛГБТ общността, други заявяват подкрепа за тяхната кауза, трети изразяват тревога относно заплахата, която тяхната идеология представлява за ценностите на нашето общество.

Интересното е, че въпреки коренните различия между тези позиции спрямо ЛГБТ общността, те имат една обща основа, едно общо вярване, което според мен е подвеждащо.

Това е заблудата, че членовете на ЛГБТ общността са напълно стабилни, уравновесени и здравомислещи личности, които взимат съзнателни решения за живота си.

Световните статистики показват, че болшинството от членовете на ЛГБТ общността страдат от депресия, суицидни мисли и други личностни патологии, които според техните либерални „поддръжници“ се дължат на маргинализирането на ЛГБТ хората от обществото.

Разбира се, има маргинализиране на хомосексуалистите и не може да се отрече, че те често са жертви на всякакъв вид дискриминация, но това, че депресивните им състояния се дължат на дискриминация, е поредната лъжа.

Например, в някои градове в американския щат Калифорния има цели изцяло-гей квартали – нещо като общество в обществото, където хомосексуалистите са далеч от обсега на дискриминацията и общественото неодобрение.

За тези места данните, подадени от психолози и психиатри, не са по-различни от тези, посочени за други населени места.

От години в САЩ представителите на ЛГБТ общността са предпазени законово с различни антидискриминационни закони и въпреки това статистически членовете на тази общност в САЩ са многократно по-уязвими откъм депресивни и суицидни състояния, отколкото хетеросексуалните хора.

Тази тенденция на емоционална и психическа лабилност сред хората от ЛГБТ общността най-вероятно има повече общо с пряката връзка, която национални проучвания в САЩ посочват между хомосексуализма и сексуални травми в детството:

  • според Журнала на Американската медицинска асоциация (JAMA), мъже, които в детството си са били жертви на сексуално насилие, извършено от мъже, са 7 пъти по-склонни да се идентифицират като „гей“ като възрастни.
  • според проучване на „Чикаго Трибюн“ от 2012 г. 18% от младите момичета лесбийки или бисексуални са били насилени да правят секс за първи път, спрямо само 9% от хетеросексуалните момичета от същата възрастова група; и 25% от хомосексуалните или бисексуалните младежи са били насилени да правят секс за първи път, сравнено със 7% от хетеросексуалните.
  • според проучване на Т. Суит и С. Л. Уелс от 2012 г. 3 пъти повече лесбийки в сравнение с хетеросексуални жени и 10 пъти повече хомосексуални мъже в сравнение с хетеросексуални мъже са преживели сексуално насилие в детството си.

Сексуалното насилие в детска възраст е една от най-разпространените травми, често пораждащи сексуално объркване и аномалия при възрастните.

Сред причините за сексуални аномалии в зряла възраст са също така и тежко преживян развод на родителите, изоставяне от родители, дисфункционалност в семейството, липса на бащино или майчино физическо или емоционално присъствие, непреодоляна ревност към братя и сестри, и пр.

Поради безспорните доказателства, че хомосексуализмът е най-често породен от травми в детството, преди политизирането на ЛГБТ проблема, американски психолози са лекували хомосексуалистите чрез стандартни психотерапевтични практики.

Опитни психолози и психиатри като Мастърс и Джонсън, Чарз Сокаридес, Джоузеф Николози, Венджамин Кауфман, Елизабет Мобърли, Джефри Сатиновър и Джерард ван ден Аардвег са имали успех в това да обръщат хомосексуалисти обратно към хетеросексуалност.

Д-р. Рубен Файн, директор на Центъра за психоаналитично обучение на Ню Йорк, казва: „Парадоксално е, че въпреки че политически активните хомосексуални групи отричат възможността за промяна, всички изследвания от Шрен – Нотзинг насам посочват положителни резултати, почти независимо от вида на приложената терапия… Ако хомосексуалните пациенти са мотивирани, независимо от процедурата (т.е. терапията), която се прилага, голям процент ще се откажат от хомосексуалността си“.

В своята книга „Хомосексуализмът и американската психиатрия: политиката на диагностициране“, д-р Роналд Бейър обяснява, че решението хомосексуализмът да бъде премахнат от официалния списък на умствените разстройства в САЩ не е било научно базирано, а е взето вследствие на политически натиск.

Днес, поради държавните закони, въведени под натиск от ЛГБТ общността, психолози и психиатри не могат да прилагат терапия върху корена на душевните проблеми на техните хомосексуални пациенти – именно тяхната хомосексуалност и травмите, които са я породили – и затова лекуват само техните симптоми.

Предписват се антидепресанти за милиони долари годишно, които потискат чувството на депресия и безизходица, но в никакъв случай не могат да достигнат до корена на проблема.

Неясно защо една от най-важните за обществото страни на дебата относно хомосексуализма е и най-пренебрегваната – връзката между хомосексуализма и педофилията.

Според Архива за сексуално поведение, Психиатричния журнал на Университета на Отава, Журнала по сексуално изследване, както и данните, посочени от Мишел Елиот, която изследва малтретирането и изоставянето на деца, многократно по-голям процент от педофилите са хомосексуалисти.

Коренът на хомосексуализма, както и на педофилията, е травма, като сексуално насилие в детството, или друг вид травма, която е повлияла върху сексуалността на човека в ранна възраст и/или върху неговото себевъзприятие и начина, по който възприема противоположния пол.

Ако това са фактите, които медицината посочва, и наистина членове на ЛГБТ общността могат да бъдат лекувани, тогава защо ние като общество съзнателно сме избрали да игнорираме данните, които лекари и специалисти ни посочват?

Нима смятаме, че по този начин показваме любов и грижа към ЛГБТ общността?

Каква любов е тази, която не прави най-доброто за ближния?

Нима „либерализмът“ до такава степен ни е заслепил, че в името на толерантността ние не само че не помагаме на най-уязвимите членове на обществото ни, но сме склонни да приемем закони, според които тези хора ще могат да внедрят в образованието на нашите деца идеология, произхождаща именно от личностните им травми?

Тогава защо да спираме само с ЛГБТ общността?

Защо не разпрострем нашата либерална „толерантност“ и към други маргинализирани групи в обществото ни, като например премахнем шизофренията от списъка с психични заболявания?

Така децата ни ще бъдат учени не само, че могат да изберат своя пол от ранна възраст, според твърденията на джендър идеологията, но че всъщност могат да имат повече от една самоличност, както живеят хората с раздвояване на личността.

Нима шизофрениците не заслужават същата „любов“ и „приемане“, които показваме към ЛГБТ общността?

Защо съществува този двоен стандарт?

Защото все още вярваме, че шизофренията е болест и че сме длъжни да помагаме на хората, страдащи от тази болест, да овладеят симптомите ѝ и така да имат шанс за нормален живот в обществото, а не вярваме, че трябва да въвеждаме промени в законодателството ни, според които раздвоението на личността да бъде смятано за една от многото норми на възприятие и поведение.

Шизофренията е болест, какъвто е и хомосексуализмът и други сексуални и личностни отклонения, изразени в спектъра ЛГБТ.

Докато не се осъзнаем като общество, и не започнем да наричаме нещата с истинските им имена, ние можем да причиняваме само вреда – на хората от тази общност и на обществото като цяло.

Нека помислим колко по-малко убийства, породени от омраза към ЛГБТ общността би имало, ако обществото знае, че тези хора са всъщност болни?

Никой не убива шизофрениците, защото живеят в собствен свят – хората имат състрадание към тях и обществото им помага.

Защо да не помогнем на ЛГБТ хората?

Защо да не им покажем истинска любов, каквато заслужават като човешки същества?

Вместо да заделяме средства за интегриране на джендър идеологията в образованието ни, защо да не ги заделим за клиники, където хора, страдащи от хомосексуализъм и други сексуални патологии, да могат да потърсят безплатна помощ и лечение?

Вместо да даваме права на гей двойки да осиновяват деца, защо не им дадем шанс да станат като другите хора и след като са се излекували от хомосексуализъм да създадат нормални хетеросексуални семейства и да имат свои биологични деца?

Защото някой печели от това ЛГБТ хората да си останат „ЛГБТ“ – страдащи от депресия и себеомраза и разпространяващи разруха в обществото като цяло.

Същият този някой ми казва, че любовта към тях се изразява в толерантност и приемане.

На същия този някой искам да кажа едно: „Не аз мразя хомосексуалистите, а ти!“

В заключение искам да обърна внимание на следните ужасяващи, или обнадеждаващи факти – в зависимост от това дали човек е от „старомодните“ консервативни членове на обществото ни, или от „любящите“ либералисти.

В САЩ до 1973 г. хомосексуализмът е бил считан за болест и е подлежал на лечение.

През 1973 г. Американската психологична асоциация спира да го третира като патология и през 2015 г. САЩ променят своята Конституция и официално признават еднополовите бракове на национално ниво.

През 2013 г. същата тази асоциация в своя Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства изважда педофилията от категорията „психично разстройство“ и вече я определя като различна „сексуална ориентация“.

Отне 40 години хомосексуализмът да премине от патология до национално признаване и защита от Конституцията на САЩ.

Колко ли време ще е нужно за педофилията да бъде счетена за една от многото „нормални“ сексуални ориентации в нашия така „любящ“ и бързо „напредващ“ свят?

 ***
АВТОР: ЛИНА ХОТНИШКА
Източник: prorocheskiglas.org

image

 

 



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elahikari
Категория: Политика
Прочетен: 1172265
Постинги: 2230
Коментари: 1463
Гласове: 1519