Доктрината за правата на човека, единственият легитимен принцип, приеман все още в Европа, прави невъзможно общественото обсъждане и изкуството на управлението. Това е тезата, която защитава френският философ Пиер Манан, ученик на Реймон Арон, в новата си книга La Loi naturelle et les droits de l"homme (“Природният закон и правата на човека”). 

- Показвате контраста между отказа на европейците да дадат оценка на чуждите нрави и обвинителния тон към собственото им наследство. На какво се дължи това противопоставяне?

- Преминавайки от вчера до днес, от Третата или Четвъртата до сегашната Пета република, нашето отношение към многообразието в света се обърка. Преминахме от увереността, дори арогантността, към нерешителността, дори малодушието; от очевидността на колониалната перспектива към очевидността на неприемливия й характер. 

Какво се случи?

Да спрем за миг моралната преценка и да погледнем политическата динамика. Колонизаторската република прилага принципите и силата си навътре и навън. Създаването на демократичната нация, на “обща” република, води до разгръщането на огромна енергия, която, за добро или за лошо, бележи със своя характер този период. 

Тогава имаме силното усещане, че отчитаме човешките и социални нужди по несравнимо по-висш начин от този, който се наблюдава по това време в Африка или в Азия. Накратко, чувстваме се неразлъчно “по-добри” и “по-силни”. Държим под око многообразието по света, за да го завладеем, оценим, а също да го разберем и опишем.

Какво виждаме няколко десетилетия по-късно? Възходът на европейските нации е прекършен от изтощението след Първата световна война и позора, последвал годините 1933-1945. Деколонизацията промени радикално термините на проблема, защото е динамична, така както и колонизацията. Тя не установи демократичен справедлив или нормален ред след несправедливостта или колониалната патология. Тя отключи противоположно движение.

Вече не искаме да налагаме колективното си битие на другите - самата идея за това е станала немислима -, и не знаем какво да направим за себе си. Колко струва  колективният ред, който се стремяхме насила да наложим на другите? Тогава започва голямото отдръпване на европейските нации. Пристъпваме към методично кюртиране на вътрешното си битие. Всичко, което е наше, го бележим с печата на подозрението. Място за Другия! От две или три десетилетия европейските народи си наложиха нещо като социална и морална апнея, те не смеят да дишат. Оттук и решението на Европа да не бъде нищо друго освен място на правата на човека - изпразнено от всякаква форма на собствен живот - за да може Другият да бъде всичко онова, което е или иска да бъде. 

- Смисълът на глагола “дискриминирам” се промени. Дълго време той означаваше “различавам” и обозначаваше една легитимна мисловна операция. След това във френския език се наложи американският смисъл на думата. Какъв е залогът на тази семантична промяна?

- Има “дискриминация”, в смисъла, който днес даваме на този термин, когато правим разлика в третирането на двама души. Например, отказвайки да дадем под наем жилище на платежоспособен кандидат заради етническия му произход. Забраната за дискриминация в този точен смисъл е напълно оправдана, дори и тя да е трудна за доказване.

Проблемът се усложнява, когато идеологическият апарат ни кара да разглеждаме дискриминацията не като сума от дискриминационни актове, а като тенденция на обществото, като негова “истина”. Тогава обществото се смята за колониално вътре в себе си, като колонизираните или дискриминираните са не коренни жители, е жените, хомосексуалистите и т.н. Тогава обществото изглежда в собствените си очи като система на всеобща дискриминация. Социалният живот впрочем неминуемо изисква дискриминации, но правилни дискриминации, за да изберем с кои е правилно и полезно да работим или да се съюзим за определена цел, избор, който се прави според “обективни и уместни” критерии. 

Подозрението за дискриминация в лошия смисъл на думата тегне над задължението за дискриминация в правилния смисъл на тази дума! Всяко малко решение може да стане повод за сериозно, доказано или предполагаемо престъпление. Така както жената на Цезар трябва не само да е невинна, но и неподозрителна, трябва не просто да се предотврати всяка дискриминация, а не-дискриминацията трябва да стане явна и очевидна. Оттук и тенденцията към дискриминация в обратния смисъл, която се нарича позитивна. Аз лично няма да бъда враждебен към всяка позитивна дискриминация, ако тя е проява на внимание към социалните нужди, а не строго прилагане на едно абстрактно правило. 

Във всеки случай, фикс идеята за дискриминация подхранва социалното недоверие, което се стреми да проникне във всички области и сфери на колективния живот. Трудно е да се сравнят печалбите на справедливост и загубите на социално доверие, които неминуемо поражда борбата срещу дискриминацията. Това е голям залог. Правилата на функциониране на нашите институции почиват все повече на недоверието: те предполагат недоверие, поддържат го, организират го. Университетският живот се основаваше на взаимното доверие между равни, то все повече зависи от толкова подозрителни правила, че те тровят колегиалния живот. 

- Констатирате, че идеята за природа вече не е част от позволения публичен дискурс. Как си го обяснявате?

- “Човешката природа” е едновременно необходимо и трудно за употреба понятие. То е било разработено от древногръцката философия с универсално намерение: хората живеят според различни обичаи, но споделят една и съща природа. Най-добрият начин да живееш е този, който в най-голяма степен е съобразен с тяхната природа, природа, която се разкрива в най-добрия режим на града.

Гърците са имали чувството, че са открили заедно с градския живот, с града, формата на живот, която е най-добре адаптирана към разгръщането на човешките възможности. И следователно, живот според природата означава форма на живот, която хората могат да познаят в най-добрия режим на града. Тази идея не ни е станала напълно чужда.

За повечето от нас днес, животът в нашите демокрации е живот, при който нашата природа се разгръща свободно. Вярно е, че ние не използваме този термин, дори го отблъскваме пренебрежително: човекът не е създание на природата, а създание на културата, това е първият урок, а много често и последният в часа по философия. Защо сме отхвърлили тази идея? В действителност ние не сме я отхвърлили, ние сме я преобърнали.

За гърците природата е това, което ни свързва, обединява, събира: това е асоциативната сила на човешкото битие. За нас, модерните хора, е точно обратното: природата е това, което ни разделя, защото ние сме “естествено” разделени индивиди и сме обединени единствено от институциите или от “културата”.

Така енергията и авторитетът на природата не са изчезнали сред нас, но са се концентрирали и скрили в единствената човешка реалност, която смятаме за естествена, а именно отделният индивид, притежател на човешки права. Това свеждане на природата до индивидуалността е условието за осъществяване на модерната политика, в частност на модерната свобода. То има също значителна човешка и социална цена. 

Днес индивидът, притежател на права, е единственият източник, единственият носител на легитимност. Институции, асоциации, групи бяха лишени от всякаква легитимност, освен ако не се превърнати в послушни инструменти на правата, т.е. на желанията на индивида в крайна сметка. Вече не умеем нито да кажем, нито да мислим, нито да изпитаме присъщите легитимност и доброта на “установените общества”, в които все пак продължаваме да водим нашия живот. Искаме да “преправим социалната връзка” и отхвърляме самата идея, която би могла да придаде смисъл и съдържание на тази връзка: тази свързваща човешка природа, в която откриваме нашите блага и цели. 

- На действието и неговите изисквания Вие противопоставяте очарованието, което упражнява формулата laissez-faire (позволявам, не се меся), свързана с либерализма. Либералната мисъл, която се утвърждава през ХVIII век, ли е отговорна за днешната парализи на обществения дух?

- Играта на идеи, страсти, институции, обстоятелства е много трудна за разплитане. Самата идея при някои условия е градивна, при други е разрушителна. Теоретиците, изработили принципите на либералния режим и понятието за радикално независим индивид, не са си представяли, че може да се живее в общество, което няма друг ръководен принцип, освен правата на човека. Те искаха да реформират монархиите, неспособни да осигурят ред и свобода, а не да живеят в “ликвидно общество”!

Нека не подценяваме политическите постижения на либерализма. До голяма степен с неговото вдъхновение бяха изградени тези представителни републики, защитници на обществените свободи, които са големият успех на модерната политика и днес са в опасност. Това е така, защото нашите бащи съумяха да свържат еманципаторския, но “разделящ” принцип на човешките права, със “свързващи” принципи.

Еманципацията на индивида беше неразделна от формирането на едно ново “общо нещо” - републиката в национална рамка. Особеността на сегашната ситуация, нейната странност, е, че претендираме, че сме обединени, че “живеем заедно”, на изключителната основа на един принцип, който е строго разделящ и разединяващ. 

Болезнено и комично е да наблюдаваме как правим усилие, уви, увенчано с успех, срещу всичко, което би ни обединило, събрало заедно. Френският език, например. Вижте как той методично е прогонван едновременно от университетските институции и от строежите, където изискването да се говори и разбира френски, се смята за дискриминационно и следователно за посегателство към човешките права. Да не обвиняваме либерализма. Мир на душите на Лок и Монтескьо. Ние самите разкъсваме собствената си същност, в името на една идея, която е станала безумна. 

- Да си представим, че тази тенденция продължи и в следващите десетилетия. Какви ще бъдат последствията от това?

- Вие сте оптимисти, говорейки за следващите десетилетия! Парализата се настани в Европа, на нивото на Европейския съюз и в отделните нации. Накъдето и да се обърнем, е шах и мат: между Великобрания и ЕС, между Барселона и Мадрид, между популистите и уважаваните партии, между Париж и Берлин…

Тази парализа на всички политически актьори в Европа ни хвърля в ситуация, която е още по-непоносима, защото извън Европа великаните се разпрострират. ЕС трябваше да ни даде силата, която липсва на отделните нации; президентът Тръмп говори, а на следващия ден най-големите европейски компании обявяват, че ще се изтеглят от Иран, ако нямат американското благоразположение. Защо другите действат - правилно или глупаво, но в крайна сметка действат - и защо ние, европейците, сме все по-неспособни да действаме? Защо сме единствените актьори, с подкосени колене? Във великите периоди на упадък винаги има нещо загадъчно, но аз мисля, че ако сме парализирани, то е на първо място от идеята за справедливост, която ни владее, идеята за това какво е справедливо и легитимно, и което може да се сведе да изключителната легитимност на индивидуалните права.

Ние наистина не вярваме, че имаме правото да направим каквото и да било за полезността или честта на нещо общо, да решим и да извършим нещо за полезността или честта на нашата страна или на ЕС. До такава степен сме се отказали, затруднени сме да дишаме, поставени в зависимост от Другия, че сме станали неспособни да действаме политически вътре или навън. Впрочем именно Другият действа, Другият е в движение, Другият ни изблъсква… Времето ни е преброено. 

Превод от френски: Галя Дачкова