Социологът Матю Бок-Коте е доцент във Висшето училище по търговия (HEC) в Монреал, колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада

Европейските избори през юни 2019 г. ще бъдат “референдум за имиграцията”, който би могъл да ускори преобразуването на европейското политическо пространство. Изглежда, че това искат, макар и всеки по свой начин, Еманюел Макрон, който обяви кръстоносен поход срещу “популистката проказа”, и Матео Салвини, който възнамерява да възстанови европейската граница и да сложи край на масовата имиграция. Двамата се презират открито и явно мечтаят да се изправят един срещу друг. От няколко десетилетия европейската политика сдържаше политическите разисквания в рамките на прогресивния консенсус, но политиката се освобождава от мениджърския корсет и отново се изпълва със страст.

Въпреки че някои медии упорито се опитват да представят Салвини като човек, с когото изобщо не може да се общува, трябва да признаем, че италианският лидер успя да изведе популистката десница от трибунките до властта и то в сърцето на една от големите държави в Евросюза. Нещо повече, тя успя да се съюзи с консервативната десница, както се вижда от пакта му с Унгария на Виктор Орбан. След време може да се окаже, че тези две политически семейства са се превърнали в едно, доколкото европейският популизъм често е консерватизъм, който дълго време е бил в опозиция, отбелязва социологът.

Според него, въпреки различната си чувствителност, популистката десница и консервативната десница споделят обща програма: защита на националния и народен суверенитет, критика на масовата имиграция и властта на съдиите, прослава на християнските корени на Европа. 

Не е нужно да ценим унгарския и италианския лидер, чийто крайности са безспорни, за да видим, че те въплъщават една стара идея, която вече никой не вземаше насериозно: идеята за друга политика, скъсала с имиграционната догма и с мистиката на човешките права. 

Дали през 2019 г. консервативният ренесанс, който се наблюдава навсякъде, ще намери политически израз, пита Матю Бок-Коте. Според него европейската избирателна система често е благоприятствала възхода на протестни сили, които обаче на национални избори са били в отлив. Сега обаче се очертава нова епоха, със специфични предизвикателства, които смущават традиционните партии. Все по-трудно е да се повярва, че епохата на различността е мирна. Образът на масовата, но благоприятна имиграция вече не издържа, имайки предвид несигурността, която настъпи на Стария континент. Няма да можем винаги да се преструваме, че нарушаването на границите е без последствия, а случаят “Акуариус” илюстрира безсилието на Европа и хуманитарното изнудване. 

Независимо дали е “законна” или “незаконна”, масовата имиграция променя демографски европейската цивилизация и поставя открито въпроса за нейното оцеляване, подчертава Бок-Коте. Събужда се инстинкт за самосъхранение, който политическата коректност все по-малко успява да представи за расизъм, или, по-лошото, да мобилизира срещу него паметта за Втората световна война, внушавайки, че от недрата на Европа се завръщат демоните, които тласкат народите към етнически регрес.

Ако изразът не беше вече изтъркан, бихме могли да кажем, че консерватизмът е призован да води цивилизационна политика, което означава да се дефинира Европа не като безтелесна, технократична и неясна цялост, а като жива историческа реалност. Теоретично, във всяка страна този проект би трябвало да бъде призванието на десницата, като се отчита политическата култура на всяка една от тях. 

В името на европейската цивилизация и на правото на нейните нации да се самосъхранят, десницата ще бъде в правото си да оспори идеологическата опека на Европейския съд за правата на човека, превърнал се в символ на властта на съдиите в европейски мащаб. В по-широк смисъл, консервативната десница трябва да издигне принципа за народния суверенитет, който съвсем не е нелиберална фантазия, заключава авторът.

Превод от френски: Галя Дачкова