Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.09 03:33 - Ерик Земур: Бащи по плът и бащи по дух
Автор: elahikari Категория: Политика   
Прочетен: 49 Коментари: 0 Гласове:
0



 Европа е здраво вкоренена в гръцкия разум, римския закон и християнския хуманизъм. Между християнството и исляма има хилядолетна история. Който не се обединява, се разделя; който не напада, отстъпва; който не отстъпва повече, завладява. Който не завладява повече, е завладян...Жан-Пол Сартр беше казал, че “марксизмът е непреодолимият хоризонт на нашето време”; оттогава феминизмът го замени като религия на нашето епоха. “Не се раждаш жена, ставаш такава”. Формулата плющи като лозунг. Тя въплъщава за пореден път неукротимата нежна и чиста любов на френските интелектуалци, поне от Декарт насам, към абстракцията, скъсала с реалността, изобличена вече от Бърк или Тен. Правилата на Дарвиновата еволюция и на биологията показват обаче, че ставаш жена, само когато си роден жена. Природното и културното, биологичното и социалното, инстинктите и социалните конструкции, които през вековете са се превърнали в толкова очерняни предразсъдъци и стереотипи, не се противопоставят, а взаимно се допълват; не се сблъскват, а се подсилват, както отбелязва в своите “Мисли” в едно упражнение с рядка яснота Паскал: “Опасявам се, че това, което се нарича природа вече, е обичай, така както обичаят е втора природа”.

 

image

 

С “Френска съдба” (Destin franзais) журналистът Ерик Земур пренася читателя с машина на времето в 1500-годишната история на страната: от Кловис до Шарл дьо Гол и съвременния джихад. Откъси от книгата му публикува “Фигаро”.

 

 

Земур или галът Астерикс

 

Историята на Франция течеше във вените ми, изпълваше въздуха, който дишах, подковаваше детските ми мечти; не съм си представял, че съм последното поколение, което израства по този начин. Не знаех, че рожденната ми дата ще бъде решаваща: живеех в ХХ век, но в мир, далеч от грохота на двете световни войни и на войната в Алжир; палех се обаче от последните огньове на училището при Третата република. Развивах се между две епохи, между два свята. Растях в изобилието на консуматорското общество и въпреки това умът ми скиташе в героичните равнини на вчерашния ден… 

 

Живеех в по-добрия от двата свята. Не измервах късмета си. Всички ние се научихме да четем и пишем в училище по сричковия метод; правописът ми беше безупречен (с изключение на необяснимата неприязън към сложното ударение (^), познанията ми по граматика бяха станали моя втора природа; а историята почтително щеше да почака да вляза в колежа, през есента на 1969 г., за да престана да бъда човек сам по себе си и да се задоволя с маргиналния статут на “пробуждаща се дейност”. Нашата програма беше въведена от великия Лавис и нямаше нищо общо с активната педагогика на “образователните науки”, които току-що бяха започнали да вилнеят. Аз все още имах галите за прадеди и баща ми благославяше това родословие, втурвайки се съм книжарницата, за да купи всеки нов епизод за Астерикс, който бързаше да прочете преди да ми го подари. В моето държавно училище в Дранси, предградие на Париж, където се бяха заселили родителите ми, се срещаха обаче малко автентични гали; някой Мартен или Мино се бе смесил с много имена, завършващи на “и”. Никога не чух обаче тези потомствени италианци да се осланят гордо на произхода си на римски победители, за да презрат  жалките победени гали…

 

Веднъж дядо ми по бащина линия ми показа една от марките, които колекционираше. Боец със свирепо лице, с глава, обвита с тюрбан, заплашително размахваше пушка. Само едно име обграждаше изображението: Земур. Това е било известно берберско племе, обясни ми старият човек. Едно от последните, подчинили се на Франция, доста след превземането на всички шатри на владетеля Абд ел Кадер, за което бях учил в училище. Съдбата ми се усложняваше: бях колонизиран от Франция и дори се бях съпротивлявал яростно на нашественика. Както Астерикс срещу Рим. Галите бяха станали гало-римляни, след като бяха придобили вкуса към мира и римската цивилизация. Моите предци бяха станали берберо-французи, след като бяха придобили вкуса към мира и френската цивилизация. Гало-римляните бяха възприели латинските имена и облекли римските тоги, бяха се научили да говорят и четат на латински; те казваха: “В Рим се държиш като римляните”. Моите предци бяха дали френски имена на децата си, бяха прочели Виктор Юго и облекли костюмите и роклите на Париж, стигайки дори до този толкова “неприличен” минижуп, който майка ми носеше демонстративно по улиците на Париж, вместо арабските джелаби и бурнуси, които бабите им са носели. 

 

Винаги съм знаел, че да бъдеш французин, е именно това чувство, което те кара да вземеш страната на осиновилата те родина, дори и тя да е победила предците ти. “Родината е земята на бащите. Има бащи по плът и бащи по дух”, пишеше Андре Суарес, друг евреин, станал французин, дошъл от Ливорно, при когото щях да открия доста години по-късно повечето мои терзания, анализи и чувства, написани на език с кристална чистота, достоен за Паскал. Още преди да го прочета, бях усвоил урока му: да бъдеш французин, когато не си син на бащите по плът, а син на бащите по дух, означава да вземеш страната на своите бащи осиновители, включително срещу бащите си по произход. Това означава да вземеш страната на разума срещу инстинкта, на културата срещу природата, да кажеш “ние”, дори когато това “ние”, което си станал, се сблъсква с “ние”, което си бил… 

 

Дълбоко в себе си усещах това, което щях да прочета години по-късно изпод перото на Реймон Арон: “Аз съм това, което наричат асимилиран евреин. Като дете плачех за нещастията на Франция при Ватерло или в Седан, а не слушайки за разрушението на Храма. Нито едно друго знаме, освен трикольора, нито един друг химн, освен “Марсилезата”, никога няма да насълзи очите ми.

 

Връщане към джихад

 

Между християнството и исляма има хилядолетна история. Който не се обединява, се разделя; който не напада, отстъпва; който не отстъпва повече, завладява. Който не завладява повече, е завладян. Рене Грусе е извлякъл поука за значението на кръстоносния поход на Урбан II, която се противопоставя на нашата съвременна докса. Според него папата е позволил на Европа да забави с близо четири века напредването на исляма и да подготви бавния възход на Ренесанса, който никога не би могъл да се случи под ислямско иго: “Катастрофата от 1453 г., която трябваше да се случи още през 1090 г., ще бъде отложена с три века и половина… През това време западната цивилизация завърши своето формиране и стана способна да получи наследството на угасващия елинизъм… Кръстоносният поход не беше нищо друго, освен инстинкт за съхранение на западното общество в присъствието на най-страшната опасност, на която то някога е било изложено. Видяхме го ясно, когато Западът се отказа от това усилие”.

 

За да мотивират и оправдаят смъртоносните си атаки на френска земя през 2015 г., пропагандистите на ислямския халифат (ДАЕШ) обявиха, че е настъпил часът за реванш срещу “кръстоносците”. Това название накара нашите светски и невярващи умове да се усмихват. Сгрешихме. Тази дълга история все още е много жива в земята на исляма, докато нашият потребителски и внушаващ чувство за вина презентизъм е изтрил всичко от паметта ни. Бяхме забравили, че Урбан II е бил французин, че Пиер Отшелника е бил французин, че Годфроа дьо Буийон е бил (на практика) французин, че Сен Луи е бил французин. Бяхме забравили, че благодарение на тях сме избегнали ислямската колонизация и Европа, здраво вкоренена в гръцкия разум, римския закон и християнския хуманизъм е съумяла да се издигне към своята нечувана и славна съдба. Ако ние сме го забравили, те не са го забравили.

 

Волтер, Дьо Фюнес и Русо

 

Волтер е един начетен Дьо Фюнес; един величествен Дьо Фюнес; един Дьо Фюнес по халат и перука с шапчица на патриарх. Героят, изигран с несравним комичен гений от Луи дьо Фюнес, отразяваше появата във Франция по времето на Помпиду, в средата на ХХ век, на една нова буржоазия, алчна и брутална, аморална и цинична, нетърпелива да направи състояние и да се издигне. Волтер олицетворява, с несравним литературен гений, появата във Франция по времето на Луи ХV, в средата на ХVIII век, на една нова буржоазия, алчна и брутална, аморална и цинична, нетърпелива да направи състояние и да се издигне. Една и съща жажда за признание. Същият кариеризъм. Същото класово презрение. Същият либерален дарвинизъм. Същата социална жестокост. 

 

Същото господство на парите.

 

Волтер е либерал, но не и демократ: “Предпочитам да се подчиня само на един тиран, вместо на 300 плъха от моя вид”. Неговият идеален режим е просветеният деспотизъм… Той поставя началото на нова раса писатели, която век по-късно ще нарекат “интелектуалци”, чиято обща черта е, че ласкаят сервилно деспотите, но само когато са чужди: германци, италианци, руснаци, алжирци, египтяни, африканци, виетнамци и дори китайци. Още повече ги хвалят и възхваляват, и ласкаят, когато са врагове на Франция… Единствено Русо, за пореден път, разбра какво се крои; единствено Русо изобличи този хитър номер: “Не вярвайте на онези космополити, които  търсят надалеч в книгите си задължения, които не желаят да изпълнят около себе си; такъв философ обича татарите, тъй като е освободен от любов към съседите си”. 

 

Виктор Юго, предполагаемо невинен

 

Шарл Пеги няма да сбърка: “Юго обичаше убийците, това е факт. (…) Те са навсякъде в неговото творчество…”. Това очарование на убийците е една от червените нишки в творчеството му. В “Клетниците” той превъзнася фигурата на каторжника беглец Жан Валжан, окичен с всички добродетели, и обрисува представителя на реда, инспектор Жавер, с най-мрачни краски. В този роман откриваме известния апостроф, превърнал се в девиз на всички прогресисти: “Училище, което се отваря, е затвор, който се затваря”. Престъпникът е жертва на обществото, виновно, че не го е възпитало или не му е дало работа. Виктор Юго измисли абсолютното оръжие, оръжието за масово унищожение: състраданието. Любовта му към всички убийци и към всички девианти ще разтърси из основи френското общество, вече объркано от Революцията. 

 

“Клетниците”, или триумфът на адвоката над държавното министерство, на прекалената сантименталност над здравия разум. Виктор Юго и всички писатели, които са му подражавали, не само са изкривили младежките умове, представяйки им 

 

митологизиран и фалшив образ на подземния свят, 

 

но най-вече обезоръжава обществото пред техните машинации. Представяйки смъртното наказание като незаконно, Виктор Юго и неговите съперници направиха незаконна всяка санкция. Превръщайки престъпниците в жертви, те превърнаха жертвите в престъпници, защото те са всъщност неволни представители на това позорно общество. Тази  “промяна на посоката на обвинението” подхранва разрушаването на модерните общества и подивяването на една престъпна младеж, която превърна “културата на извинението” във втора природа… 

 

Нашите велики леви говорители на съвестта твърдят, че затворът е криминогенен; че трябва да се направи всичко, за да се избегне това. Увеличават се алтернативните наказания и отлагането на наказанието. Отказват да строят нови затвори. Основната цел на нашата наказателна политика е превъзпитаването на затворниците. Опияняват се от формулата на Юго за училищата и затворите. Нашите училища никога не са били толкова многобройни, но много от тях, особено в предградията, се превърнаха в място за чиракуване в престъплението.

 

Г-жа Жан-Пол Сартр и г-н Симон дьо Бовоар

 

През целия си живот Симон дьо Бовоар беше г-жа Жан-Пол Сартр; но след смъртта й Сартр стана г-н Симон дьо Бовоар. През 1980 г. той посрещаше народа на Париж на погребението й, достойно за Виктор Юго. Отсега нататък непрекъснато ще споменават нейния авторитет, мисълта й, на която се осланят, култа, който отслужват към нея. Жан-Пол Сартр беше казал, че “марксизмът е непреодолимият хоризонт на нашето време”; оттогава феминизмът го замени като религия на нашето епоха. “Не се раждаш жена, ставаш такава”. Формулата плющи като лозунг. Тя въплъщава за пореден път неукротимата нежна и чиста любов на френските интелектуалци, поне от Декарт насам, към абстракцията, скъсала с реалността, изобличена вече от Бърк или Тен. Правилата на Дарвиновата еволюция и на биологията показват обаче, че ставаш жена, само когато си роден жена. Природното и културното, биологичното и социалното, инстинктите и социалните конструкции, които през вековете са се превърнали в толкова очерняни предразсъдъци и стереотипи, не се противопоставят, а взаимно се допълват; не се сблъскват, а се подсилват, както  отбелязва в своите “Мисли” в едно упражнение с рядка яснота Паскал: “Опасявам се, че това, което се нарича природа вече, е обичай, така както обичаят е втора природа”. 

 

Така че Симон дьо Бовоар напълно е сбъркала. 

 

Няма заговор на мъжа, за да наложи хегемонията си на жената; 

 

само основни нужди в ситуации на голяма опасност, война, глад, заплаха от хищници, които могат да бъдат задоволени само чрез защитни и спасителни неравенства както за мъжете, така и за жените. Така че Симон дьо Бовоар напълно е сбъркала, но поради тази причина, във века на сътресения, какъвто е ХХ век, нейната формула улучва право в целта и се налага като революционна истина. Беше нужен един французин - или французойка - за да измисли и наложи тази химера. 

 

Някои американски теоретици доведоха известната формула на Симон дьо Бовоар до крайната й логика. Тъй като не се раждаш жена, ставаш такава, биологичната реалност не съществува; има само културна измислица и лингвистична повеля. За Джудит Бътлър и нейната прочута куиър теория само фактът, че наричат едно малко момиче с “име на момиче” я превръща в лице от женски пол. Американците имат навика да дават промишлен и търговски мащаб на изобретенията на френските занаятчии. Теорията за джендъра беше за Втория пол това, което беше интернет за Minitel. Рафинират до безкрайност: има пол (биологичен), род  (културен), ориентация (сексуална). Може да си лице от мъжки пол, но от женски род и с хомосексуална ориентация. Може да си от женски пол, от мъжки род и с хомосексуална ориентация. Може също да си от мъжки пол, от мъжки род и с хетеросексуална ориентация, но на това се приема по-скоро зле.

 

Заглавието е на "Гласове"

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elahikari
Категория: Политика
Прочетен: 1137396
Постинги: 2208
Коментари: 1456
Гласове: 1508