|
Днес ЕС е поставен пред огромно изпитание. На карта е заложен целия огромен европейски политически проект. Това трябва да задейства българския държавен инстинкт. Владимир Шейтанов
Неотдавна имах възможност да изразя загриженост в СМИ относно българската концепция за национален суверенитет и нейното съвременно политическо битие. Не останах с впечатлението за някакъв особен интерес към моите епистоларни упражнения. Картината обаче започна да се променя през последните седмици от страна на „българската улица“. Бавно, постепенно, но все по-осезаемо тя започва да припознава, по-скоро интуитивно отколкото съзнателно, тази тема като цел и мотив на своите усилия за социални преобразования. Тласъкът в тази насока идва както от напрегнатата ситуация в страната, така и от деструктивните процеси в ЕС. В отсъствието на смислен законодателен процес, суверенът неизбежно ще се стреми да стане законодател.
На политическата порта на България вече чука ключовата 2019 г. Очакват се две сериозни политически изпитания, които ще променят радикално европейския политически пейзаж. Първо, в края на март, Великобритания, петата икономика в света, излиза от орбитата на ограничения суверенитет в ЕС, защото той забавя нейното развитие. Главните надежди за защита на националния интерес при тези процеси като че ли възложихме на еврокомисар Мишел Барние, но не би било излишно по осезаемо експертно участие да вземе и българската държава.
Второ, през май предстоят избори за Европейски парламент, от които зависи бъдещето на един политически съюз, на когото сме отстъпили важна част от българския суверенитет.
Споделям мнението на онези, които считат, че днес ЕС е поставен пред огромно изпитание. На карта е заложен целия огромен европейски политически проект. Това трябва да задейства българския държавен инстинкт. Защото чувството за принадлежност към Родината е вечна категория, за разлика от принадлежността към политическите съюзи. Състоянието на ЕС днес е критично. Реформите на Съюза опасно закъсняха. Дали те могат да бъдат проведени единствено чрез института на избирателното право през май 2019г. поне за мен остава неясно. Доколко избирателният инструмент ще оправдае очакванията предстои да видим „като му дойде времето“.
Основният залог на предстоящите евроизбори е такъв политически резултат, който ще позволи постигането в бъдеще на едно по-жизнеспособно съотношение между националния суверенитет и правосубектността на ЕС, което изисква и българския национален интерес.
Европейският парламент е единственият съюзен орган, с правомощия да решава подобни базисни въпроси в качеството му на законодателния орган на ЕС. Това предопределя ключовото значение на предстоящите избори.
ЕП е орган на представителната демокрация на ЕС, с нейния 375-млн електорален корпус с активно избирателно право от общо 511 522 671 души население на 28 страни. На предишните евроизбори през 2014г. бяха разпределени 751 депутатски места, при представителна депутатска норма от 681 122 избиратели за едно депутатско място. След излизането на Великобритания през 2019г., ЕП ще има 705 депутатски места – третият по численост законодателен орган в света, след Китай (3000 депутатски места) и Индия (793 депутатски места).
За сравнение депутатската норма в България 29 166 за едно депутатско място. Съотношението между европейската и българската депутатска норма на представителност свидетелства за порочната електорална логика в София в сравнение с Брюксел.
България участва в избори за Европейски парламент от 2007г., когато бяхме приети за член на ЕС. Досега у нас са проведени три избора за ЕП – през 2007, 2009 и 2014г. Първите български евродепутати имаха само 2-годишен мандат, защото нашето присъединяване стана по средата на 5-годишния мандат на ЕП. Редовният мандат в ЕП е 5-годишен. През май 2019г. ще се проведат четвъртите евроизбори. Ето имената на българските евродепутати, представлявали България през годините (виж таблица 1)
Редът за провеждане на изборите за ЕП е нормативно определен в Изборния кодекс от 2014г. Извън въпросите за регулацията обаче остават тези за същността, характера, и честността на изборите за ЕП, за истината на представителната демокрация. Широко разпространено сред обществото е мнението, че политическите субекти използват европейските избори главно за своите партийни интереси. Някои уреждат и свои семейни интереси, пример за което са смесените българо-европейски бракове с влиятелни европейски политици. Старо класическо правило е, че между любовта и осъзнатия материален интерес, демаркацията е доста крехка. Немалко привърженици има и тезата, че европейските избори служат на европейската бюрокрация, а не на суверена. Така или иначе, с тях започва сложният процес на формиране на структурите на управление на ЕС. Създават се европейските парламентарни фракции. Залага се основата на законодателната дейност на ЕП за следващия мандат. Формират се комисиите на ЕП. ЕП избира Председател на ЕК. Стартира новият парламентарен цикъл. Възобновява се институционалният живот на една огромна машина, в която всеки участник търси да позиционира себе си.
Ако беше жив Чудомир, може би щеше да напише: „Само Негово Превъзходителство Избирателят подсмърча по пътя до избирателните урни и непрекъснато си повтаря под мустак, че все не му върви на евродепутати. Той не познава лицата и фамилните имена на своите избраници, но гласува за тях защото няма за кого другиго да гласува, а може и нещо да го почерпят, веднъж, а може и дваж…“
Интересен показател е избирателната активност на евроизборите в България по години. Така, например, през 2007г. избирателната активност е била 28,60%, през 2009г. – 37.49%, и през 2014г. – 35,84%. Ако може да се доверим на официалната статистика, то тя показва обективна незаинтересованост на българския избирател от тези избори.
Разликата с активността на евроизборите през 2014г. в някои други европейски страни е в пъти, например 89.6% активност в Белгия, 73.6 % в Литва, 67.4% в Гърция. Данните за България недвусмислено издават, че българският електорат не се подава на пред-електоралната реклама и показва ясно изразено предпочитание … да не взима участие в изборите. Електоралните нагласи в това отношение са стабилни и се въртят около 65-70% според официалната статистика. Ако се отчете релативизма на източника на информация, този процент ще бъде доста по-голям. Пикът на електоралната активност е бил през 2009г. Тогава електоралната маса за пръв път е имала възможност да излъчи български евродепутати за пълен мандат и вероятно е таила надежди в техните способности да допринесат нещо за своята страна.
През 2014г., след неизбежното отрезвяване, електоралната подкрепа спада с няколко процента, въпреки все по-опитната реклама.
Според специалното следизборно проучване – 2014 година „ЕВРОПЕЙСКИ ИЗБОРИ 2014 ГОДИНА. АНАЛИТИЧНО ОБОБЩЕНИЕ“ на Европейския парламент(Directorate-General for Communication PUBLIC OPINION MONITORING UNIT Brussels, October 2014), това е преобладаваща тенденция в ЕС, където през 2014г, увеличаване на избирателната активност е отбелязана в 7 държави, докато в 15 държави е отбелязан спад.
Спрямо 2009 година се отбелязва значително повишаване на избирателната активност в седем държави: Литва (47,3 %; + 26,3%), Гърция (60 %; + 7,4%), Швеция (51,1 %; + 5,6%), Германия (48,1 %; + 4,8%), Румъния (32,4 %; + 4,7%), Хърватия (25,24 %; + 4,43% ) и Франция (42,4 %; + 1,8%). Избирателната активност не се е променила (+/– 1 пункт) в шест държави членки: Белгия, Австрия, Финландия, Нидерландия, Обединеното кралство и Полша. В други 15 държави-членки тя е спаднала, като най-силен спад на активността има в Латвия, с – 23,5 пункта (до 30,2 %).
Най-висока е избирателната активност в държавите, където участието в изборите е задължително, по закон – Белгия, Люксембург, Гърция и Кипър. Увеличаването на електоралната активност на населението чрез законова принуда може и да ефективен метод, но опорочава доброволността („право, но не и задължение“), като един от основните принципи на избирателното право.
Българският избирател е сред пасивните избиратели в ЕС. След него са само избирателите в Чехия, Словакия, Словения и Полша. С това той дава постоянно знак, че не приема евродепутството като полезен инструмент за защита на неговите национални интереси. Но политическата класа здраво е прегърнала своите европейски привилегии. Затова, дори избирателната активност да спадне до 1000 души на изборите за ЕП през 2019г., пак ще има избрани евродепутати, пак ще има спринт към заветните 18 депутатски кресла в Страсбург, пак ще има наградени политически „отличници“.
Успоредно с мерака на кандидатите обаче набира скорост народното творчество по повод участието в изборите. Народният творец „докладва“ в своите вицове и епиграми, че хората внезапно, в деня на изборите, са харесали събирането на гъби, разходките в планината, земеделската работа на вилата. Ето как изглежда електоралната активност в евроизборите през годините (по страни, в %) в официалната статистика на ЕП. ( виж таблица 2)
Таблицата показва интересни електорални закономерности. Страните от бившата Източна Европа, с изключение на двете прибалтийски републики, са традиционни скептици на евроизборите (Чехия, Словакия, Полша, Румъния, Словения, Хърватска, България, Естония). Такава е и Португалия. Интересен факт е, че електоралната активност в България е напълно сравнима с тази във Великобритания, която днес излиза от ЕС. Дали приликите ще спрат само дотук? На обратната чашка на везната, с традиционно висока избирателна активност, са Белгия, Люксембург, Гърция и Кипър, по причини които посочих по-горе. Старите членки на ЕС са много по-активни от новите.
Ниската избирателна активност за евроизборите в България неизбежно поставя въпроса за представителността на електоралния процес. Кого всъщност представляват евродепутати, които са избрани с 2-3% от целия електорален корпус на България: себе си, своя политически спонсор или българския избирател? Чувстват ли се те представители на народа? На кого е нужна подобна театрална представителност? И какви са нейните възможности да защити българския национален интерес? Интересна е корелацията между избирателната активност на евроизборите в България и качествата на евродепутатите, техния професионализъм в областта на външната политика и международните отношения, тяхната полезност за решаване проблемите на страната. Биографиите на народните избраници в ИНТЕРНЕТ, с изключение на няколко евродепутата, показват богато разнообразие на образователен ценз. Сред тях има дипломиран лекар, социолог, литератор, биолог, политолог, магистър по бокс и тенис, инженер по електроцентрали и мрежи, химик-кибернетик, начинаещ юрист, магистър по публична и териториална администрация.
Много от тези политици започнаха депутатския си път без международен опит, без нито едно участие в международни преговори или конференции. Изключения правят един бивш премиер, един бивш министър на външните работи, един бивш министър на околната среда и водите, един главен преговарящ по присъединяването ни към ЕС, един бивш посланик. За останалите Европарламентът играе ролята на тяхно основно училище в европейската и международна политика.
За концепцията на Жан Боден за суверенитета, неговата същност, форми и елементи, средства и механизми на защита в условията на съюзно членство нито са чували, нито чуха до края на своя депутатски мандат. Имам всички основания да подозирам, че и новите български еврономинации ще бъдат на същото професионално ниво. Общественото ни има право да знае какво събира в едно толкова разнородни хора – желанието им да се занимават с политика, или способността да платят цената на едно евродепутатско място, каквато и да е тя.
И сега възниква най-естественият въпрос: как подобни „капацитети“ в областта на външната политика ще отстояват интересите на моята страна в предстоящите горещи дебати за/против националния суверенитет в ЕС.
Веднъж озовали се в депутатските кресла в Страсбург, всеки със специфичната си международна подготовка, родните евродепутати започват да провеждат своята лоялистка политика – било семейна, било партийна, заради която нерядко встъпват в междупартийни битки. Едни гласуват за Истанбулската конвенция, за да си запазят мястото в ПЕС, други създават политически пречки за строеж на Втора Атомна, за да улеснят търговията със скъпата електроенергия на Марица Изток -2, трети гласуват за Глобалния пакт за миграцията, за да бъдат верни на глобализацията, четвърти не защитават 17-те български моряка от м/к ХЕРА, за да не си създават неприятности. Това са все еднотипни проява на забравата от къде си излязъл и на кой господ трябва да служиш. Част от българските евродепутати вече направиха погрешния избор при дебатите за прилагане на чл.7 от ДЕС за лишаване на Унгария и Полша от право на глас в ЕС, заради отстояването на суверенна позиция по въпроса за мигрантите, ратифицирането на ИК и присъствието на НПО на г-н Сорос. Това гласуване бе направено в противоречие с правилната позиция на правителството против налагането на наказателна процедура на двете държави. Не по-малко „интересно“ е гласуването на родните евродепутати в полза на решение за разселване на 120 000 мигранти по квоти в страните-членки от ЕС.
В сивия списък на гласувания на български евродепутати срещу доминиращата политическа позиция в България са тези в полза на ратификацията на Истанбулската конвенция и за строежа на Втора атомна в Белене.
Разбира се, в българската еврогрупа има и хора, които защищават достойно националния интерес, но те не задават тон: надделява дисциплината към парламентарната депутатска фракция. Такива депутати успяха да спечелят уважението на българския избирател с някои силни парламентарни ходове. Най-яркият пример е въпросът за компенсациите на тракийските бежанци за турските репресии през 20-те години на ХХв.
С невъоръжено око обаче се вижда, че групата на българските евродепутати е силно неравностойна. Наред с опитни политици, се изявяват международни самодейци. Бидейки първи на най-дългото българско хоро в столиците на ЕС, те отсъстват интелектуално от сериозната парламентарна дейност по регулиране социалния живот на 511 млн европейски граждани. Те не само не могат да проведат смислени депутатски инициативи, но дори не са се научили да четат официалните документи на ЕК и ЕП. Поради това разпространяват в България неверни интерпретации на решенията на органите на ЕС (какъвто бе случаят с Решението на ЕК по въпроса за транспортния пакет от 2018г.). Някои от тях се занимават с неприсъщи дейности за депутат, като например международни кампании за реклама на продажбата на българска земеделска земя на чуждестранни инвеститори (защо не от Оманския инвестиционен фонд, инвеститори от ОАЕ, Кувейт и Саудитска Арабия, от където комисионните са най-високи) – една обикновена брокерска дейност.
Друга интересна информация за размишления е повтаряемостта на заемането на евродепутатско място в два последователни мандата. Повтаряемост на мандатите се наблюдава при евродепутати от всички политически цветове БСП, ДПС, Атака, ГЕРБ. Повтаряемостта не е криминал, дори в отделни случаи е полезна, но едва ли в нашенския политически контекст. Сред електоралния корпус е разпространено убеждението, че най-голямата мечта на всеки евродепутат е да остане за още един, ако не може - поне за два нови мандата и то едва ли е от привързаност към професията… Показателно за причините за това е кариерното развитие на бивши евродепутати – Председател на ПЕС, Вице-президент, Министър на външните работи, Министър на образованието и днешен посланик на ЕС към Съвета на Европа, Евро-комисар, Председател на Комисия в ЕС, Посланик в Турция. Статистиката съвсем не е непълна.
На базата на досегашния национален опит, можем да очертаем (с известно приближение) профила на кандидатите за евродепутати на българските партии и коалиции:
Хайли лайкли, „добрата традиция“ от предишните евроизбори едва ли ще бъде нарушена. Изглежда на нас не „ни трябват“ смутители на европейския дневен ред, такъв какъвто са го установили „големите“ в европейската политика, а хора пластелинови и изпълнителни. Всеизвестно е, че основната демаркационна линия днес между страните-членки на ЕС е въпросът за суверенитета. Върху него ще бъде фокусирана политическата борба за спасяване на ЕС чрез реформи. Каква е българската концепция за съвременния национален суверенитет в условията на съюзното членство в ЕС? Има ли такава или отново ще се задоволим да повтаряме нещо, което зле познаваме и не разбираме? Политическата аксиома недвусмислено нашепва, че с такива евродепутати България няма да може да реализира своята основна външнополитическа цел, която да гарантира възможности за едно много по-бързо икономическо развитие.
Действително, разполагаме с няколко международни журналисти, чиито познания по европейска политика и европейски институции ги характеризират като ерудити в сравнение с българските евродепутати и политици. Но нали не журналистите, а евродепутатите участват в дебатите?
Много вероятния профил на българския евродепутат, описан по-горе, показва едно: българската политическа върхушка се е научила да се самопроизвежда по кастов принцип и не носи никаква отговорност за своето национално безличие. Борбата за власт и пари следва своите закони. А обществото ще продължава да говори за българския суверенитет като за нещо скъпо, но далечно и непостижимо. Изборите наближават. Следете ги внимателно.
София, 23.11.2018г. http://epicenter.bg/article/Natsionalen-suverenitet-za-evrodeputaska-upotreba/169121/11/0
|
