Автор: Аврелий Марк, causeur.fr Аз подозирам известна враждебност от негова страна към Европа. Може би несъзнателна и смекчена от християнско милосърдие враждебност, но доста реална. Желаното мъченичество, което се предлага с мигрантските вълни, като изкупление за крайностите на либерализма, сега той тласка дотам да свалим гарда пред ислямизма, което вече е прекалено.

 

Папа Франциск и великия имам на "Ал Азхар" шейх Ахмед ал Тайеб Снимка: Vatican Media 

 

Мюсюлмани и мюсюлмани

 

Нямам нищо против “мюсюлманите”, доста неясна категория впрочем: векове на сблъсъци между сунити и шиите и изобилната употреба на “такфир” от някои ислямисти илюстрират това. Имам доста познати, които се смятат за мюсюлмани, и знам, че между тях има прекрасни хора (включително мъже и жени политици, на които на драго сърце бих поверил бъдещето на страната си), отвратителни фанатици и изобилие от нюанси между двете. 

 

И Абденнур Бидар (френски философ и есеист - бел. пр.), и “халифът” Ал Багдади наричат себе си мюсюлмани, но на практика нямат една и съща религия, нито един и същ Бог: и двамата наричат “Аллах” този, към когото се обръщат с молитвите си, но ако се слушат внимателно, със сигурност не става дума за един и същ. Възхищавам се на Абденнур Бидар и неговите убеждения, осъждам Ал Багдади и неговата идеология и съм много мнителен към всеки, който не би желал да критикува текстовете, които са вдъхновили, окуражили и оправдали ужасите на “Ислямска държава”, като се започне с прочутата 9-а сура.

 

Папата предпочита “Мюсюлманските братя”

 

Някои казват, че съм обсебен от ислям(изма). “Големият демократичен залог”, казваме ние… В нашата страна вероотстъпниците от исляма получават почти всекидневни смъртни заплахи, просто защото са упражнили свободата на съвестта си. В нашата страна жените си навличат обиди и тормоз, когато откажат да носят една дреха, символ на неравенството между половете. В нашата страна мракобесни мрежи работят за установяването на цензура и разрушаването на основите на нашата цивилизация. И дори не говоря за това, което се случва другаде! 

 

Аз не упреквам папа Франциск, че иска диалог с исляма и/или мюсюлманите, точно обратното. Упреквам го, че саботира този диалог. Упреквам го, че извежда на преден план най-малкото проблематични събеседници, за сметка на автентични мюсюлмани хуманисти, на които не вярвам да предлага трибуната при официалните срещи с него. Франциск има възможността да даде думата на страхотни ислямски реформатори, но предпочита да се сближи с един заместител на “Мюсюлманските братя”. 

 

Сега искам да разбера защо папата, подписвайки “документа за човешко братство за световен мир и общо съжителство” с великия имам на университета “Ал Азхар”, фактически прие да потвърди няколко ключови момента от ислямистката пропаганда и по-конкретно от дискурса на “Мюсюлманските братя”. 

 

За да си припомним, става въпрос за следните твърдения: западните свободи са относителни, но мюсюлманите имат право навсякъде да искат прилагането на шариата; Западът страда от “духовно заболяване”, лекарството за което притежава мюсюлманският свят; и очевидно “религиите” по никакъв начин не са отговорни за престъпленията, извършени в тяхно име.

 

Ние не умоляваме ислямистите

 

Без съмнение, Франциск е подписал тази декларация преди всичко, за да съживи ислямо-християнския диалог, смятайки напълно логично, че той може да даде плодове, само ако съществува и следователно продължава, което предполага компромиси. Няма да спекулирам върху богословската добродетел на надеждата, но мисля, че той бърка в стратегията: в днешната ситуация приоритет на диалога трябва да бъде изискването за истина, без която няма диалог, а само привиден диалог. А изборът на събеседници е решаващ момент в междурелигиозните срещи.

 

Без съмнение, Франциск има предвид една глобална ситуация, на която нашата е само аспект, може би второстепенен. Близо половината католици по света живеят в Америка, главно в Южна Америка, където политическият ислям е само далечна опасност, естествено отсъстваща от всекидневните тревоги. В Китай не мюсюлманите преследват католици, а официално атеистичната държава и тя преследва и мюсюлмани. И накрая, след като може само да констатира малодушието на западния свят пред мъченичеството на християните в Ориента, Франциск добре знае, че те са на милостта на един, уви, все по-ислямистки мюсюлмански свят. Тук вече не става въпрос да се бори срещу хегемонистичните амбиции на исляма, а да се моли той да не злоупотребява още повече с господството си.

 

Но това е още една стратегическа грешка: ислямистите никога не уважават онези, които ги умоляват, а само тези, които имат решимостта да бъдат уважавани. Теократичният буквалистки ислям никога няма да се спре пред нито една граница, нито географска, нито морална. Изправен пред тоталитаризъм, да обърнеш другата си буза е самоубийство.

 

Тази прекалено посредствена Европа…

 

И накрая, аз без съмнение имам твърде фокусиран върху Европа прочит на нещата. Но тук живея аз, моето семейство и много мои приятели! Нещо повече: като наследник на европейската цивилизация, аз знам, че тя носи истини и красоти, от които могат и трябва да се възползват всички и следователно в името на цялото човечество аз съм длъжен да ги защитавам и предавам. Имам императивното морално задължение да използвам свободите, които са ми били дадени, за да подкрепя онези мъже и жени, които другаде не са имали привилегията да ги получат от миналите поколения, а трябва да се борят за тях. Изобщо не става въпрос за месиански комплекс: съвсем реалната опасност на империализма очевидно трябва да ни накара да бъдем бдителни, но със сигурност не трябва да ни кара да се отречем от универсализма. 

 

Но именно тази битка отслабва Франциск и зад всички разсъждения, които мога да предположа, аз подозирам известна враждебност от негова страна към Европа. Може би несъзнателна и смекчена от християнско милосърдие враждебност, но доста реална. Желаното мъченичество, което се предлага с мигрантските вълни, като изкупление за крайностите на либерализма, сега той тласка дотам да свалим гарда пред ислямизма, което вече е прекалено. 

 

Можем да разберем папата. Привикнал с публичната и често демонстративна вяра в Южна Америка, Хорхе Берголио несъмнено е чувствителен към афишираната религиозност в мюсюлманския свят и се чувства неудобно с дискретността, която европейците очакват от религиите. Но е жалко и разочароващо, че той спира пред привидните неща и не умее да види в исляма духовната празнота зад парадирането и социалния контрол, нито на Запад свенливата жизненост на вярата, която статистически намалява, но е още по-автентична, защото религията е отдалечена от властта и вече не е очевидност, а истински избор. 

 

“Уморената, стара и стерилна” Европа на папа Франциск

 

Нещо повече, Франциск се разстройва от мизерията в своята страна и другаде, и без съмнение в неговите очи повечето европейци, дори и най-скромните, са разглезени деца, недостойни за лукса, от който изпитват удоволствие, в ущърб на жителите на най-бедните страни. Но той забравя, че необузданото хищничество на неколцина не може да се приписва на цели народи, които сами изобличават все повече и повече тези злоупотреби. 

 

Преди всичко той прави учудващата грешка да се фокусира върху лишенията на тялото, за сметка на лишенията на духа. Разбира се, човек трябва да се нахрани, за да се тревожи за гражданските права. Разбира се, Църквата често е упреквана, че обещава “благата на бъдещия свят”, за да призове за послушание в този тук. Но все пак!

 

“Човек не живее само с хляба”, той има нужда от смисъл, от право да избира, вместо да се съобразява с маниакални правила, които го превръщат в марионетка, а в религиозен план може да чуе Словото, само ако го поканят и никога, ако го принудят. Папата би трябвало да знае по-добре от всеки, че основните свободи не са лукс на богатите, а необходимост, за да може човешкото достойнство наистина да разцъфти. Така просяк, който отказва милостинята, подхвърлена му с презрение, олицетворява голям урок за човешката природа. 

 

Вярно е, че има основателни причини Европа да бъде наречена “уморена, стара и стерилна”, както направи Франциск при получаването на наградата “Карл Велики” през 2016 г., но какво тесногръдие е да се мъчиш да загасиш това, което все още е динамично и плодовито, като й вменяваш чувство за вина! 

 

Дори и в разногласията си, народите на Стария континент далеч не са казали последната си дума, далеч не са се отказали да съживят съкровищата, които са наследили и които не престават да съхраняват и възстановяват. Европа не би постигнала нищо, ако се откаже от себе си, ако се остави да бъде разрушена или забрави за себе си: цивилизация, а не географско пространство. Античността, Християнството, Просвещението. Ако едно от трите липсва, всичко ще рухне. Едно дърво не се стреми към небето, откъсвайки се от корените си, а опирайки се на тях. 

 

Трябва ли да се откажем от диалога между християнството и исляма, между Запада и Ориента? Очевидно не. Има други възможни избори между абсурдната алтернатива да загубиш себе си в идолопоклонничество към Другия и затварянето в себе си при отхвърлянето на Другия. Но отново трябва да се намерят подходящите събеседници: Другият не съществува, съществуват единствено другите. 

 

Църквата има задължения

 

Също като държавата, Църквата е длъжна да избира разумно своите събеседници, в противен случай само ще послужи за морална гаранция на ислямисти, за които толерантността е фасада, диалогът - средство да маскират амбиците си да спечелят влияние и да завземат властта, за да наложат закона си или да го направят още по-задушаващ. 

 

Също като държавата, Църквата е длъжна да диагностицира прозорливо болестите на Запада, всички злини и най-вече да му помогне да се пребори с омразата към себе си, която го разяжда, парализира и му пречи да поеме своите отговорности.

 

И също като държавата и Църквата, всеки един от нас, където и да се намира, със средствата, с които разполага, е длъжен да допринася за това. 

 

Авторът на статията се е подписал с псевдонима Аврелий Марк. Публикуваме я със съкращения.

 

Превод от френски: Галя Дачкова